Дийн Кунц - Брат Од

— Бихте ли помолили брат Бернар да направи същото? През оставащите часове от Божествената служба братята не бива да излизат, за да влязат в църквата през голямата галерия. Кажете им да използват вътрешната врата.

При такова сериозно положение сестра Анджела беше лишена от най-ефикасния си инструмент за разпит: онази прекрасна усмивка, отправена търпеливо към теб в плашещата тишина.

Фъртуната привлече вниманието й. Прокобни като пепел от разтурено огнище, снежните облаци мрачно се трупаха над прозорците. Тя отново ме погледна.

— Кой е там, Оди?

— Още не знам — отвърнах, което беше вярно, доколкото не можех да назова онова, което видях. — Но ни мисли злото.

Представих си, че съм куче с нашийник, и се оставих на интуицията да ме води за каишката. С криволичене и заобикаляне минах през стаите и коридорите на приземния етаж, за да стигна до едно стълбище до втория етаж, където коледните украси не ми вдъхнаха празнично настроение.

Когато спрях пред отворената врата на стая трийсет и две, усъмних се, че съм се заблудил. В края на краищата не се бях отдал на интуицията си, а ме е водело подсъзнателното желание да повторя преживяването от изминалата нощ, когато Сторми сякаш ми беше проговорила чрез спящата Анамари посредством нямата Джъстин.

Тогава, колкото и да не исках, отблъснах контакта. Постъпих правилно.

Сторми е моето минало и ще бъде моето бъдеще докато земният ми живот приключи, когато времето свърши и вечността започне. От мен се изискват търпение и постоянство. Единственият път назад е пътят напред.

Казах си, че трябва да се обърна, да продължа нататък по втория етаж. Вместо това пресякох прага и се озовах в стаята.

Давено от баща си на четири годинки, зарязано като мъртво, но все още живо осем години по-късно, момичето със сияйна хубост седеше в леглото, подпряно на възглавниците. Очите му бяха затворени.

Ръцете му лежаха в скута с обърнати нагоре длани, сякаш се готвеше да получи подарък.

Макар и заглушени, гласовете на вятъра бяха цял легион: пеещи, ръмжащи, съскащи в единствения прозорец.

Колекцията от плюшени котенца ме гледаше от полиците над леглото й.

Анамари беше отишла някъде с инвалидната си количка. Бях я мярнал в детския кът, където сред смеха на децата тихият Уолтър, който не можеше да се облича без чужда помощ, свиреше класически пиеси на пианото.

Атмосферата беше натежала, както става между първата светкавица и първото трещене на гръмотевиците, когато дъждът се е образувал на километри в небето, но още не е достигнал земята, когато милионите едри капки се изливат на порои, сгъстявайки въздуха под себе си като последно предупреждение за подгизващото им идване.

Стоях в замаяно очакване.

Зад прозореца стълпотворения от снежинки щурмуваха деня и макар че вятърът продължаваше да размахва камшици по утрото, гласовете му заглъхнаха и конусовидният кристал на тишината бавно се разтвори около стаята.

Джъстин отвори очи. Въпреки че обикновено тя гледа, без да вижда, сега погледът й се спря на моя.

Долових познато ухание. Праскови.

Когато работех като готвач в Пико Мундо, преди за мен светът да се изпълни с мрак, си миех косата с шампоан от праскови, който Сторми ми беше подарила. Той ефективно отстраняваше ароматите на бекон, хамбургери и пържен лук, които се загнездваха в къдрите ми след дългата смяна на грил-скарата.

Първоначално съвсем не бях убеден, че шампоанът ми подхожда, и намекнах на Сторми, че миризмата на бекон-хамбургери-пържен лук е привлекателна, че изпълва устата със слюнка и че повечето хора развиват квазиеротични реакции при аромата на пържено. Моята любима ме беше срязала:

— Слушай, скараджийо, не си парче като Роналд Макдоналд, но си толкова сладък, че ще те изамкам и без да ми миришеш на сандвичи.

Понеже съм си момче с гореща кръв, всеки ден след това си миех косата със същия шампоан.

Уханието, което се носеше в стая трийсет и две, не беше на праскови, или по-точно казано, беше на същия онзи шампоан, който не си бях донесъл в „Свети Вартоломей“.

Нещо не беше наред. Знаех, че моментално трябва да се махна. Този мирис ме приковаваше на място.

Миналото е невъзвратимо. Каквото е било и каквото е могло да бъде ни водят към сега.

За да познаем що е скръб, трябва да плуваме в реката на времето, защото скръбта процъфтява в настоящето и обещава да е с нас до самия край на бъдещето. Само времето може да победи теглилата на времето. Няма скръб преди или след времето, ето я цялата утеха, от която се нуждаем.