Дийн Кунц - Брат Од

Когато затварях вратата, на прага не се възправяше нито демон, нито търговски пътник. Завъртях два пъти секретния ключ и извиках на сестра Клеър Мари, която тъкмо поставяше ботушите ми върху гумената постелка:

— Чакайте, ще взема парцал, не отваряйте, ще взема парцал и ще изчистя.

Думите излязоха накъсано, сякаш някога са ме били с парцал и сега трябваше да събера целия си кураж, за да посегна към тази вещ.

Монахинята сякаш не забеляза треперенето на гласа ми и се обърна към мен със слънчева усмивка:

— Нищо подобно. Тук ти си гост. Да те оставя да свършиш моите задължения не е богоугодно.

Посочих локвичката на пода и възразих:

— Но аз забърках тази каша.

— Това не е каша, чедо.

— На мен ми прилича на каша.

— Това е киша! Почистването й е мое задължение. И освен това игуменката иска да говори с теб. Тя се обади в абатството и оттам й казаха, че са те видели да излизаш, може би си идвал към нас, и ей те на. Тя е в кабинета си.

Видях как сестра Клеър Мари донесе парцал от килера до входната врата. Когато се обърна и видя, че не съм си тръгнал, те ме подкани:

— Къш! Върви де, виж какво иска игуменката.

— Нали няма да отваряте вратата, за да изцедите парцала навън, сестро?

— О, няма какво да му изцеждам. Това е незначителна локвичка, която е била донесена отвън.

— Нали няма да отваряте вратата да се възхищавате на славното време? — настоях аз.

— Денят е фантастичен, а?

— Фантастичен — отвърнах без капчица ентусиазъм.

— Ако си върша работата преди Девети час, тогава може и да се порадвам на времето.

Девети час беше следобедната молитва, която започваше в четири и двайсет минути. До нея оставаха повече от шест часа и половина, смятано от настоящия момент.

— Отлично! Не сега, а точно преди Девети час ще бъде идеалното време да се нагледате на фъртуната. Сега е вяла работа.

— Мога да си приготвя чаша горещо какао, да седна до прозореца и да се наслаждавам на славната виелица от уютното си ъгълче в кухнята.

— Но не сядайте твърде близо до прозореца — предупредих я аз.

— Защо не, чедо? — руменото й чело се намръщи.

— Заради теченията. Не е полезно да се седи на течение.

— Че какво му е лошото на едно хубаво течение! — засмя се тя сърдечно. — Топло или студено, то е само въздухът, който циркулира и който е толкова полезно да дишаме!

Оставих я да попива локвичката киша.

Ако нещо страховито нахлуеше през пукнатото стъкло, сестра Клеър Мари, която размахваше парцала като овчарска гега, вероятно имаше необходимия хъс да му разкаже играта.

На път към кабинета на игуменката подминах големия детски кът, където десетина сестри надзираваха играещите деца.

Някои деца страдат от сериозни физически увреждания, съчетани с лека умствена изостаналост. Те обичат игри на табла, карти, кукли, войници. Помагат при приготвянето на глазурата за миникексчетата и сами ги украсяват, забавляват се в часовете по труд и творчество. Обичат да слушат приказки, искат да се научат да четат и повечето от тях здраво са се заели с буквара.

Други деца пък страдат било от леки, било от сериозни физически увреждания, но съчетани с по-тежка умствена изостаналост в сравнение с първата група. Някои от тях, като Джъстин от стая трийсет и две, сякаш не са на този свят, въпреки че повечето имат вътрешен живот, който се проявява, когато най-малко го очакваш.

Останалите — тези, които нито са отнесени като Джъстин, нито са активни като децата от първата група — обичат да оформят фигурки от глина, да майсторят бижута от мъниста, да си играят с препарирани животни и да изпълняват дребните поръчки на сестрите. Те също са подвластни на магията на приказките, макар че се налага сестрите да им ги разказват по-простичко.

Това, което всички тези деца обичат независимо от ограниченията си, е да получават внимание. Докосване, прегръдка, целувка по бузата; те грейват при всеки знак, че ги цените, зачитате, вярвате в тях.

По-късно през деня в една от двете рехабилитационни зали някои ще минат физиотерапия, за да заякнат и да подобрят координацията на движенията си. Тези, които имат проблеми с общуването, ги чака речева терапия. За някои рехабилитацията се изразява в усвояването на елементарни познания: как да се обличат, да познават часовника, да боравят с пари, да се хранят самостоятелно.

За някои „Свети Вартоломей“ ще е само преходна спирка: за тях ще се намери приемно семейство или куче-водач, ще ги приемат със стипендия в някой университет, когато пораснат. Но тъй като много от децата тук са с много сериозни увреждания, светът никога няма да ги приеме с разтворени обятия и това място ще бъде техен дом за цял живот.