Дийн Кунц - Брат Од

Очевидно при всяко движение на костите, част от леда по стъклото се изтъргваше, защото сегашната мозайка беше по-ясна от предхождащите я; ръбовете на костите станаха по-остри, ставите се очертаваха по-отчетливо.

С желание да проумея по-добре привидението, отново се облегнах на прозореца и изучих обезпокояващите детайли на тази неземна остеография.

Досега не бях виждал лошо от свръхестествено същество. Раните ми и загубите ми са били дело все на човешки същества, някои с войнишки кепета, но повечето — без.

Нито един от многото елементи в мозайката от кости не потрепваше, но неподвижността им създаваше впечатление за изключителна напрегнатост.

Въпреки че струята на дъха ми разцъфваше право на стъклото, повърхността му не се замъгляваше, най-вероятно защото дишането ми беше много плитко, почти безпомощно. Мина ми обаче обезпокоителна мисъл, че диханието ми е без топлина, че е твърде мразовито, за да обгърне стъклото в облак пара, и че заедно с въздуха вдишвам мрак, но не издишвам мрак, което беше странно дори и за мен.

Свалих ръкавиците си, натъпках ги в джоба на якето си и леко допрях ръка до студеното стъкло.

Костите отново затракаха, разпериха се като ветрило, разбъркаха се почти като колода карти и отново се пренаредиха.

Ледени стружки полетяха от външната част на прозореца.

Новата подредба на костите трябва да е изобразявала първичен образ на злото, разтърсил вцепенения ми ум, защото вече не виждах нищо красиво и усетих как нещо с тъничка плющяща опашчица полази по гърба ми.

Любопитството ми беше узряло в нездрав интерес, а интересът беше деградирал в нещо мрачно. Чудех се дали не съм омагьосан, някак хипнотизиран, но прецених, че не може да съм омагьосан, щом още съм способен да разглеждам подобна възможност, но ми имаше нещо, защото открих, че съм потънал в размисъл дали да не отворя вратата, за да разгледам на спокойствие посетителя без дразнещото посредничество на леденото стъкло.

Чух как нещо се разцепи. Звукът дойде от дървената рамка, която разделяше прозореца на осем равни части. Видях как в бялата боя, която консервираше дървото, се появи пролука колкото косъм; цепнатината полази по вертикалната греда, после по хоризонталната.

Стъклото, към което притисках ръката си, изпука.

Краткото пукане на трошащо се стъкло ме сепна, изтръгна ме от вцепенението ми. Отдръпнах ръка като опарен и направих три крачки назад.

Прозорецът не се изкърти. Пукнатото стъкло остана на мястото си.

Създанието от кости или от ектоплазма се огъна още веднъж, образувайки нов, не по-малко страшен модел, сякаш търсеше подредба на елементите си, с която да окаже по-силен натиск върху неподатливия прозорец.

Въпреки че се превръщаше от една зловеща мозайка в друга, крайният ефект беше поразително елегантен, без нито едно излишно движение, като работата на прецизна машина.

Думата машина отекна в съзнанието ми, стори ми се важна, стори ми се ключова, макар да знаех, че това не може да е машина. Ако този свят не може да създаде биологичен организъм, подобен на този, пред който стоях, изпълнен с боязън — а той не може — тогава по същата желязна логика и хората не притежават знанието, необходимо за проектирането на машина с такава феноменална сръчност.

Създанието, рожба на фъртуната, отново се огъна. Най-новото калейдоскопично чудо от кости навеждаше на мисълта, че както в земната история няма две еднакви снежинки, така и създанието не може да се нареди два пъти по един и същи начин.

Очакването ми беше не само, че всичките осем ослепителни стъкла на прозореца ще се пръснат едновременно, но и че рамката ще се разлети на тресчици, изкъртена от стената заедно с парчета мазилка, и създанието ще проникне в училището сред водопада от отломъци.

Щеше ми се да имам на разположение сто галона разтопен катран, вбесен кривоглед пор или най-малко тостер.

Внезапно привидението се отдръпна назад и престана да се преобразява в зловещи модели от кости. Помислих си, че се засилва, за да преодолее бариерата, но атака не последва. Зад замръзналото стъкло изчадието на фъртуната отново се превърна в размазано петно, електрически вълни, трептящи от напрежение.

Миг по-късно то сякаш се сля със снежната виелица. Сянката му вече не се мяркаше в прозореца и осемте стъкла изглеждаха безжизнени като осем телевизионни екрана, настроени на глух канал.

Едно стъклено квадратче беше пукнато.

Предполагам, че тогава разбрах как се чувства зайчето, изправено пред койота, който оголва зъбите си, изцапани с ръжда от кръвта на многобройните му жертви, как бие и подскача сърцето му в гърдите, как ще изскочи от страх.