Дийн Кунц - Брат Од

Не искам модно погребение. Букетите цветя, поднесени пред ковчега ми, ще ме притеснят. От друга страна, не искам единственият свидетел на смъртта ми да бъде оригването на някакъв си звяр, който е утолил жаждата си с безценните ми телесни флуиди.

Когато, газейки в преспите, се гмурнах в дълбокото на поляната пред мен с лудо биещо сърце, всеобхватната белота на виелицата ме заслепи. Очите ме заболяха от искрящия сняг, а снежинките сякаш бяха от филм със специални ефекти.

В това ми състояние на допълнително затруднена видимост нещо пресече пътя ми, може би на около три метра пред мен, отдясно наляво. Формата, размерът и естеството му бяха неопределими заради бушуващата стихия, но не просто неясни, а и някак деформирани, да, със сигурност деформирани, защото ако съдя по зърнатото в заслепяващата белота, беше нещо като конструкция от кости в леден блок. С такава невъзможно биологична архитектура то би трябвало да се клатушка и олюлява докато върви, но вместо това съществото се движеше с някаква зловеща грациозност, визуално глисандо от вълнообразно движение; плъзна се настрани и в следващия миг вече го нямаше.

Бях набрал скорост и училището беше близо, ето защо не се обърнах, а пресякох дирята, оставена от онова, което се беше изпречило на пътя ми. Не спрях, за да разгледам отпечатъците. Самият факт, че има отпечатъци, доказваше, че не съм халюцинирал.

Протяжният вой не се извиси — остана само усещането за предстояща атака, за нещо, което се надига зад гърба ми, за да нанесе удар, и през съзнанието ми преминаха думи като орда, войнство, легион, рояк .

Снегът беше натрупал върху предните стълби на училището. Виелицата вече беше заличила следите на полицаите, които бяха търсили горкия брат Тимотей.

С мъка се изкатерих по стълбите, яростно отворих вратата, очаквайки нещо да ме сграбчи на прага, на една ръка разстояние от безопасността. Влязох в приемната, бутнах вратата след себе си и се облегнах на нея.

В мига, в който бях на завет от фъртуната и ослепителния блясък на снега, гонитбата ми приличаше на сън, от който се бях събудил; зверовете от виелицата — нищо освен плод на особено жив кошмар. И тогава нещо започна да стърже от другата страна на вратата.

Посетителят би почукал, ако беше човек. Вятърът би засвирил в пролуките между дървените талпи на вратата, огъвайки пантите под напора си.

Това стържене имаше звука на кост, триеща се в дърво, или нещо като кост. Лесно си представих оживял скелет, който дращи с безсмислена упоритост по вратата.

В целия си откачен живот не съм срещал одушевен скелет. Но сега всичко е възможно в свят, където в „Макдоналдс“ продават салати с дресинг без холестерол.

Приемната беше безлюдна. Но дори и да е имало някой, това щяха да бъдат най-много една-две сестри.

Ако онова, което зърнах във виелицата, беше способно да избие вратата от пантите, бих предпочел по-добро подсигуряване от защитата, която можеше да ми предложи една монахиня. Нужен ми е някой, по-корав дори от сестра Анджела с нетрепващия й миртов поглед.

Бравата тракаше, тракаше, тракаше.

Тъй като се съмнявах, че единствено моята съпротива ще задържи далеч неканения посетител, аз завъртях секретния ключ.

Припомних си сцена от стар филм: един мъж се е подпрял на масивната врата от дъбово дърво, вярвайки, че е в безопасност от свръхестествените сили от другата страна.

Филмът разглеждаше злините на ядрената енергия: как едно съвсем малко облъчване с радиация за две седмици превръща обикновени създания в чудовища-мутанти с гигантски размери.

Както добре знаем, в реалния свят това е имало опустошителен ефект върху цените на недвижимите имоти в населяваните от чудовища области близо до всички ядрени централи.

Както и да е, човекът се беше облегнал на вратата и се чувстваше в безопасност, когато едно грамадно жило, извито като рога на носорозите, прониза дървото и разпаря гърба му, нанизвайки като на шиш сърцето му.

Чудовищата от онази халтура не бяха кой знае колко по-убедителни от актьорите, горе-долу изглеждащи като чорап, нахлузен върху нечия ръка, но онази сцена с шиша не ми излизаше от ума.

Отдръпнах се от вратата. Бравата се огъваше напред-назад. Отдръпнах се още.

Гледал съм филми, в които някой от героите, последен глупак, притиска лице до прозореца, за да огледа чисто ли е, и бива прострелян или попада в лапите на чудовище, което няма нужда от пушка, за да разбие стъклото и да повлече в нощта пищящата си жертва. Въпреки това отидох до прозореца край вратата.