Дийн Кунц - Брат Од

Слава богу, бях пропуснал закуската.

Когато интуицията три пъти ме отведе пред три различни външни врати, спрях да се съпротивлявам на натрапчивия импулс да пренеса търсенето навън, в снежната виелица. Дръпнах нагоре ципа на якето, нахлузих си качулката, завързах я около врата си и си сложих ръкавиците, които бяха пъхнати в единия джоб на якето.

Първите снежинки, които снощи бях приветствал с уста, отворена като човката на птица, бяха жалка работа в сравнение с фантастичната феерия на снега, който сега покриваше планината; широкоекранна фъртуна, натъпкана със стероиди и анаболи от режисьора Питър Джаксън.

Вятърът влезе в стълкновение със себе си, като първо ме връхлетя от запад, после от север, после от двете посоки едновременно, сякаш искаше да се пребори сам със себе си и да загине от собствения си гняв. Този шизофреничен вятър яростно повдигаше-завихряше-запращаше снежинките в ослепителни платна, огромни фунии, ледени камшици; гледка, която някакъв поет веднъж беше описал като „веселяшката архитектура на снега“, но в този миг веселяшкото се изчерпваше със залповете на вятъра, който бучеше като минохвъргачка, и снежните парцали, които свистяха като шрапнели.

Особената ми интуиция първо ме отведе на север към предната част на абатството, после на изток, после на юг… след малко осъзнах, че няколкократно съм се въртял в кръг.

Може би психическият магнетизъм не действаше добре в такава влудяваща обстановка: бялото вълнение на бурята, студът, който щипеше лицето ми, който изтръгваше сълзи от очите ми и ги превръщаше в ледени перли по бузите ми.

Като момче, израсло в пустинята, бях свикнал с жестоката жега, която не влудява, а или омаломощава, или закалява мускулите на съзнанието и фокуса на мисълта. Чувствах се не на място в този студен, бушуващ хаос и не съвсем на себе си.

Оставих брат Тимотей на мира и поднових търсенето си, като пробвах да се съсредоточа върху бодасите и предстоящата беда; общо взето, се отдадох на безпокойствата, породени от неопределимата заплаха с надеждата, че шестото чувство ще ме отведе при човек или място, свързани по някакъв незнаен засега начин с насилието, което се задаваше.

В спектъра на детективската гама този план беше на удивително разстояние от методите на Шерлок и значително по-близо до гадаенето по чаени листа, за което се бях изказал с такова пренебрежение.

Въпреки това в един момент открих, че вече не се скитам безцелно, а целеустремено газя през двайсет и пет сантиметрова снежна покривка на изток към метоха и училището.

Насред поляната ме обзе паника и аз се наведох, обърнах се, потреперих; сигурен, че ще ми бъде нанесен удар.

Бях сам.

Въпреки че очите ми твърдяха противното, не се чувствах сам. Чувствах се наблюдаван. И нещо повече. Дебнат.

Във фъртуната, но не от фъртуната, се носеше звук; протяжен вой, различен от скръбното фучене на вихъра, чу се наблизо и заглъхна, пак се чу и пак заглъхна.

На запад абатството едва се виждаше през танца на хилядите снежни воали. Снежни преспи затрупваха основите му, белотата поглъщаше огромни късове от каменните стени. Камбанарията се губеше на фона на буреносното небе, островърхата й кула и кръст въобще не се виждаха.

Надолу по хълма, на изток, училището изглеждаше като призрачен кораб, попаднал в мъгливо безветрие, въображението ми допълваше очертанията му, светъл контур в смътните предели на виелицата.

В тези атмосферни условия никой не можеше да ме види от прозорците на някоя от двете сгради. Вятърът нямаше да довее писъците ми.

Протяжният вой отново се надигна, изпълнен с нужда и възбуда. Завъртях се в кръг, търсейки източника му. Бледата светлина мамеше окото, почти нищо не се виждаше от ревящата фъртуна, която вдигаше облаци снежен прах от земята.

Въпреки че само се завъртях на място, училището и долната част от поляната напълно се бяха скрили от полезрението ми. Кацналото върху възвишението абатство блещукаше като мираж и се нагъваше като картина, изрисувана с маслени бои върху копринено платно.

Заради живота ми с мъртвите така съм привикнал с всякакви страхотии, че рядко се плаша. Този звук обаче, отчасти писък, отчасти хленч, отчасти жужене, беше толкова призрачен и неестествен, че не успях да извикам във въображението си образа на животното, което би могло да го издава; костният ми мозък се сви, както живакът в барометъра се свива зимно време.

Направих крачка напред в посоката, където би трябвало да е училището, но се поколебах и отстъпих назад. Обърнах се с лице към хълма, но не посмях да се запътя към абатството. Изглежда, нещо невидимо, което използваше фъртуната за камуфлаж, нещо с извънземен глас, пълен с нужда и гняв, ме чакаше, без значение накъде ще тръгна.