Дийн Кунц - Брат Од

В Индианаполис има осем университета и огромна мрежа от библиотеки и читалища.

Когато Краля почука леко с пръст по главата ми, въздъхнах примирено и вдигнах поглед от книгата.

Показалецът му беше потънал докрай в дясната ноздра, само че този път крайчецът на пръста му се подаваше от лявото ухо. Елвис го завъртя.

Не можах да сдържа усмивката си. Той толкова искаше да ме развесели.

Доволен, че най-сетне съм се поддал на маймунджилъците му, той измъкна показалеца от носа си и избърса двете си ръце в якето ми, правейки се, че те са изцапани със сополи.

— Ходи, че вярвай — казах аз, — че ти си същият човек, който е изпял „Обичай ме нежно“.

Той се престори, че зализва косата си с останалия секрет.

— Смешен си — казах му. — Гротескно.

Присъдата ми го удовлетвори. Ухили се и изпълни серия от поклони, все едно се намираше пред публика, оформяйки с уста думите „Благодаря, благодаря, много ви благодаря“ .

Седнах край една маса и прочетох, че през Индианаполис минават повече магистрали и шосета, отколкото през което и да е населено място в щатите. Някога градът е бил процъфтяващ център на гумената индустрия, но вече не е.

Елвис седеше край прозореца и наблюдаваше валящия сняг. Ръцете му ритмично почукваха по перваза, но не изтръгваха звук.

По-късно отидохме в отделението за гости, за да видим напредва ли полицейското разследване. Приемната, обзаведена като хотелско фоайе, което е видяло доста по-добри времена, беше празна. Тъкмо се бях запътил към централния вход, когато вратата се отвори и брат Рафаел влезе сред вихър блестящи снежинки под съпровода на вятърът, който ревеше дисхармонично като орган, акордиран в адските владения. Монахът с мъка затвори вратата и отупа снега от расото си. Навън вятърът продължаваше да стене приглушено.

— Какъв ужас — оплака се той с глас, треперещ от злочестина.

Студен страх плъзна пипалата си по цялото ми тяло, започвайки от темето.

— Полицаите откриха ли брат Тимотей?

— Не го откриха , но въпреки това си тръгнаха. — Брат Рафаел така беше ококорил огромните си кафяви очи от изумление, че спокойно можеше да се казва брат Бухал. — Тръгнаха си!

— Какво казаха?

— Били претоварени заради бурята. Пътни злополуки, недостиг на работна сила.

Елвис слушаше този диалог, очевидно съчувстваше на властите. Приживе той беше търсил и получил истински — а не почетни — значки на полицай от специалните части от няколко полицейски участъка, в това число и от шерифството на окръг Шелби, Тенеси. Освен друго значките му давали правото да носи оръжие. Елвис винаги се гордеел, че е част от силите на реда и закона.

В една мартенска нощ на 1976, натъквайки се на сблъсък между две возила на щатски път № 240, той извадил значката си и оказал първа помощ на пострадалите до пристигането на полицията. За щастие никога не застрелял някого при престрелка.

— Всички сгради ли претърсиха?

— Да — потвърди брат Рафаел, — и дворовете. Ами ако е отишъл да се поразходи в гората случило му се е нещо и той лежи там някъде?

— Някои братя обичат разходките в гората — отвърнах аз, — но не през нощта и не брат Тимотей.

Монахът обмисли казаното от мен и кимна.

— Брат Тим води ужасно заседнал живот.

При така създалото се положение думите на брат Рафаел можеха да се тълкуват многозначително, защото няма по-заседнало състояние от смъртта.

— Ако не е в гората, то къде е тогава? — продължи възбудено монахът. На лицето му се изписа ужас. — Полицията не проявява разбиране, въобще не проявява разбиране. Оттам ми казаха, че може да е изчезнал по своя воля.

— Изчезнал по своя воля? Но това е нелепо.

— Нелепо е меко казано. Аз го определям като обида. — Брат Рафаел не криеше възмущението си. — Един полицай намекна, че може би Тим е отскочил до Рино за двете Р-та: ром и рулетка.

Ако някой от полицаите в Пико Мундо беше изтърсил подобно нещо, Уайът Портър щеше да го накаже с общественополезен труд без заплащане и в зависимост от реакцията на офицера към суровото порицание, не бе изключено и да го уволни.

Брат Юмрука ми даде мъдър съвет, предлагайки ми да се покривам, докато ченгетата са тук.

— Какво да правим? — косеше се брат Рафаел.

Поклатих глава. Не разполагах с отговор.

— Какво да правим? — Брат Рафаел говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен, докато забързано излизаше от стаята.

Погледах ръчния си часовник и отидох до прозореца. Елвис премина на части през затворената врата и се изложи на снежната стихия. С черния си костюм за фламенко и червения си индийски пояс той представляваше поразителна гледка.