Дийн Кунц - Брат Од

— Ами баща му?

Горест набразди лицето й. Кожата й беше с оттенък на синя слива.

— Не вярвам той въобще да си е мръднал пръста. Майката никога те се е омъжила. Преди смъртта си тя настанила момчето в дома към един друг църковен орден. Прехвърлиха го тук, когато отворихме.

— Поговорихме си малко, но трудно му се разбира.

Сега вече гледах изненадата, изписана на лицето й, обрамчено от калугерска забрадка.

— Казваш, че Джейкъб е говорил с теб, миличък?

— Това необичайно ли е?

— Той не говори с повечето хора. Толкова е свенлив. Значи съм успяла да го изтръгна от черупката му… — Тя се облегна на плота и потърси очите ми, сякаш беше зърнала подозрителна тайна и се надяваше да я улови на кукичката си. — Но не бива да се изненадвам, че е говорил с теб. Ама въобще. Нещо у теб предразполага към откровения, нали, миличък?

— Може би съм добър слушател — предположих.

— Не — отсече тя. — Не е това. Не че не си добър слушател. Ти си изключителен слушател, бонбонче.

— Благодаря ви, сестро.

— Виждал ли си как червеношийките кацат на някоя поляна, свеждат глава и се ослушват за червейчетата, които се движат съвсем тихо под тревата? Ако ти се състезава с птичето, всеки път пръв щеше да клъвваш червейчето.

— Невероятно образно сравнение. Настане ли пролетта, непременно ще му отдам дължимото на някоя ливада. Както и да е, Джейкъб се изразява със заобикалки. Не спря да говори за някакъв ден, когато не му позволили да отиде до океана, а, цитирам, „когато си заминаха и камбаната заби“.

— Никога не видял къде камбаната забила — цитира сестра Мириам — и когато океанът тече ли тече, и камбаната се е преместила с него.

— Знаете ли какво значи това?

— Тленните останки на майка му били погребани в морето. Разпръснали пепелта й под съпровода на камбана и го разказали на Джейкъб.

Гласът му отеква в главата ми: „Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака.“

— Ах! — възкликнах, най-после чувствайки се поне малко като Шерлок Холмс. — Той се безпокои, че не знае мястото, където пепелта е била разпръсната, но знае, че океанът е в непрекъснато движение, и е уплашен, че когато умре, няма да намери майка си.

— Горкичкият. Хиляди пъти съм му обяснявала, че тя е в рая и някой ден отново ще се съберат, но представата за морето, която си е изградил, е твърде жива, за да го разубедя.

Исках да се върна в стая номер четиринайсет и да го прегърна. Една прегръдка не може да оправи нещата, но не може и да ги влоши.

— А какво е Небивалото? Той се страхуваше от Небивалото.

— Не съм го чувала да използва тази дума. — Сестра Мириам се намръщи. — Небивалото ли?

— Джейкъб казва, че бил изпълнен с чернотата.

— Чернотата ли?

— Не знам какво имаше предвид. Разказа ми, че Небивалото веднъж дошло, видяло, че той е изпълнен с чернота, и казало: „Остави го да умре.“ Това било отдавна. Небивалото дошло преди океана, камбаната и носенето по вълните.

— Преди погребението на майка му — поясни сестра Мириам.

— Да. Точно така. Но Джейкъб още се страхува от Небивалото.

Сестра Мириам отново ме фиксира с онзи остър, проницателен поглед, сякаш се надяваше, че ще прониже облака ми от загадъчност и ще го спука като балон.

— Защо Джейкъб толкова те интересува, миличък?

Не можех да й кажа, че момичето ми, което вече не е тук, моята Сторми, се е свързала с мен от Другата страна и е използвала Джъстин, още едно сладко момиче, което не е тук, като инструмент, за да ми съобщи, че Джейкъб притежава информация за източника на насилието, което скоро ще се разрази в училището, може би преди следващата зора.

Какво пък, предполагам, че можех да й го кажа, но не исках да рискувам тя да дръпне долната ми устна с очакването, че от вътрешната й страна е татуирана думата „лунатик“. Ето защо отвърнах друго:

— Заради изкуството му. Портретите по стените. Помислих си, че може би изобразяват майка му. Рисунките изразяват такава любов. Чудех се какво ли е да обичаш толкова много майка си.

— Много странно изказване.

— Нали?

— Не обичаш ли майка си, бонбонче?

— Може и така да се каже. Трудна, остра, бодлива любов, в която преди всичко друго преобладава съжалението.

Тя пое ръката, с която се подпирах на плота, в шепите си и нежно я стисна.

— Аз също съм добър слушател, миличък. Искаш ли да седнеш тук и да поговорим?

Поклатих глава.

— Тя не обича мен или когото и да било, не вярва в любовта, страхува се от любовта и от задълженията, която тя носи със себе си. Майка ми се нуждае единствено от себе си, от отражението в огледалото, което послушно я следва. Това е цялата история. Наистина няма за какво да говорим.