Дийн Кунц - Брат Од

— Точно така, сър.

— Разбира се.

— Третата събота на май — подхвърлих аз, — панаира в щатската палата на окръг Шелби. Струва ми се, че това е най-вълнуващото време през годината в Индианаполис. Не сте ли съгласен, сър?

— Не, не съм съгласен. През третата събота на май в окръг Шелби се провежда фестивалът „Дюлсимерите на Синята река“. Ако ви се струва, че концертите и ателиетата на местните и чуждите цимбалисти са вълнуващи, значи сте още по-нестандартен младеж, отколкото си мислех.

Млъкнах колкото да си довърша сандвича. Тъкмо си облизвах пръстите, когато Родион Романович каза:

— Нали знаете какво е дюлсимер, господин Томас?

— Дюлсимерът е старинен музикален инструмент от рода на псалтира, френският предшественик на цимбала, който в сегашния си вид е струнен музикален инструмент от дървен резонатор в правоъгълна или трапецовидна форма, с опънати тройни или четворни струни, върху които се удря с дървени палки или чукчета.

Въпреки навъсеното си изражение Романович сякаш се забавляваше.

— Обзалагам се, че дефиницията е взета дословно от речника.

Не отговорих нищо и си дооблизвах пръстите.

— Господин Томас, знаете ли, че при експерименти със субатомните частици се оказва, че поведението им зависи от отношението на наблюдателя?

— Да. Всеки го знае.

— Всеки казвате? — Той свъси рунтавите си вежди. — Виж ти, значи знаете какво означава това.

— Поне на субатомно ниво ние можем да моделираме реалността.

Романович ме изгледа така, че ми се дощя да увековеча погледа му на снимка.

— Но какво общо има това с кейка ви? — не издържах аз.

— Квантовата теория, господин Томас, твърди, че между всички точки на вселената има пряка връзка, без значение от разстоянието помежду им. По някакъв мистериозен начин която и да е точка от една планета в далечна галактика е толкова близо до мен, колкото сте и вие в момента.

— Не се засягайте, но аз наистина не се чувствам толкова близък с вас, сър.

— Което означава, че е възможно информацията, обектите или дори хората да се придвижват незабавно от тук до Ню Йорк, или дори от тук до онази далечна планета.

— А от тук до Индианаполис?

— Също.

— О!

— Все още не сме вникнали достатъчно в квантовата структура на реалността, за да постигаме такива чудеса.

— Повечето от нас не знаят как да настроят едно просто видео на запис, което вероятно значи, че има дълъг път да извървим от тук до онази галактика.

Той свърши с глазурата на втория кейк.

— Квантовата теория ни дава основания да вярваме, че на дълбоко структурно ниво всяка точка от вселената по някакъв невъобразим начин е една и съща точка. Устата ти е изцапана с майонеза.

Обърсах майонезата с пръст и го облизах.

— Благодаря ви, сър.

— Взаимосвързаността на всичко във вселената е толкова съвършена, че ако огромно ято птици се сблъска с щъркели от някое испанско мочурище, въздухът така ще се раздвижи от крилата им, че това ще доведе до промени във времето в Лос Анджелис. И да, господин Томас, в Индианаполис също.

— Все още не мога да разбера какво общо има това с кейка — въздъхнах аз.

— Нито пък аз — отвърна Романович, — защото има нещо общо с нас, а не с кейка.

Последното му изказване ме озадачи. Когато срещнах абсолютно непроницаемия му поглед, се почувствах различен на субатомно ниво. Разтревожих се, че може би още съм изцапан с майонеза или може би с горчица, но след като прокарах пръст по устата си, не открих нищо.

— Ами — изпелтечих — отново се чудя.

— Бог ли ви доведе тук, господин Томас?

— Не ме е спирал. — Свих рамене.

— Вярвам, че Бог ме доведе тук — заяви Романович. — Вълнува ме дълбоко дали Господ и теб е довел тук.

— Мога да гарантирам, че не ме е довел Сатаната — уверих го. — Докара ме един стар приятел, който няма рога или копита.

Станах от табуретката, пресегнах се над кейковете и вдигнах книгата, която беше взел от библиотеката.

— Това не е за отровите и известните отровители — възмутих се аз.

Истинското заглавие на книгата не ме успокои: „Острието на убиеца: Ролята на кинжалите, камите и стилетите в смъртта на князе и духовници“.

— Имам всестранни интереси в полето на историята — заяви той.

Цветът на подвързията беше като този на книгата, която държеше в библиотеката. Не се съмнявах, че това е същият том.

— Искаш ли едно парче?

Оставих книгата и поклатих глава.

— Може би по-късно.

— По-късно може и да не остане. Всички обожават бадемовия ми кейк с портокали.