Дийн Кунц - Брат Од

Спираловидното стълбище на кулата не се отопляваше. Покритите с балатум стъпала бяха студени, но поне не бяха хлъзгави.

Стените резонираха като тъпан, по който бури и гръмотевици плющят с бичовете си. Докато се изкачвах, притисках ръка към извитата стена и почувствах как мазилката вибрира под ръката ми.

Когато стигнах до върха, зъбите ми тихо тракаха като трийсет и два камертона. Ушите ме боляха, косъмчетата на носа ми ме гъделичкаха. Усещах бученето на камбаните в костите си.

Това беше слуховато преживяване, което всеки хевиметъл рапсод 9 9 Рапсод (гр.) — странстващ певец в древна Гърция. — Б.пр. е търсил цял живот: бронзови стени от звук, които се свличат в оглушителна лавина.

Пристъпих в ледения въздух на камбанарията.

Тук карильонът не беше с три камбани както в новото абатство. Кулата беше по-широка, камбанарията беше по-просторна от новата. Преди десетилетия монасите очевидно се изпитвали по-пищно и плътно удоволствие от биенето на тържествения звън, защото бяха построили карильон с пет огромни камбани на две нива.

Не бяха нужни въжета или манивели за залюляването на тези бронзови бегемоти. Брат Константин ги яздеше като каубой на родео, който подскача върху гърбовете на цяло стадо бикове.

Неспокойният му дух, черпещ енергия от чувството на безпомощно объркване и гнева, се беше превърнал във вилнеещ полтъргайст. Безплътна цялост, той задвижваше тежките камбани не с лостов механизъм, а с пулсиращи концентрични вълни, невидими, както и самият монах, за останалите хора, но не и за мен.

Докато пулсациите отекваха в камбанарията, провисналите бронзови форми диво се люлееха. Огромните им езици произвеждаха по-необуздан звук, отколкото създателите им вероятно са смятали за възможно.

Не можех да почувствам тези огромни вълни концентрична сила. Полтъргайстите не могат да навредят на жив човек било чрез докосване, било чрез излъчванията си.

Обаче ако някоя камбана се откъснеше от арматурата си, щеше да ме размаже като едното нищо.

Брат Константин е бил нежен и деликатен приживе, ето защо нямаше как да е озлобял в смъртта. Ако случайно ме наранеше, щеше да го налегне още по-силно отчаяние от това, което го бе обзело.

Въпреки прочувственото му разкаяние щях да си остана размазан.

Нагоре-надолу по карильона, нагоре-надолу по двете му нива — весело рипаше мъртвият монах. Макар че не беше чак демоничен, чувствам, че няма да съм несправедлив, ако го нарека подлуден .

Всеки блуждаещ дух е ирационален, защото е изгубил пътя си по вертикалата на свещения ред. Полтъргайстът е ирационален и изнервен.

Предпазливо обиколих площадката около камбаните. Те описваха по-широки дъги от обикновено, пречкаха се на пътеката и ме принудиха да се движа по ръба й.

Колоните поддържаха стряхата. В ясен ден между тях се разкрива гледка към новото абатство, възвишенията на Сиера и девствената необятност на горите й.

Виелицата скриваше новото абатство и гората. Виждах само каменните покриви и калдъръмения двор непосредствено под себе си.

Фъртуната пищеше както преди, но песента й не се чуваше от ехтящите камбани. Снежни фунии, понесени от вихъра, се гонеха в камбанарията.

Докато бавно го заобикалях, брат Константин усети, че съм пристигнал. Без да ме изпуска от очи, той скачаше от камбана на камбана като таласъм с расо и качулка.

Очите му изпъкваха гротескно, не като приживе, а какво бяха изхвърчали от орбитите си, когато беше увиснал на примката и трахеята му се беше скършила на две.

Спрях с гръб към една от колоните и разтворих широко ръце, сякаш питах: „Защо, братко? Какво печелиш с това?“

Макар че ме разбираше чудесно, брат Константин не желаеше да обуздае абсолютната безполезност на гнева си. Той извърна поглед от мен и заби камбаните още по-неистово.

Пъхнах ръце в джобовете си и се прозях. Приех отегчен вид. Когато брат Константин отново ме погледна, аз се прозях демонстративно, като актьор, който се обръща към задните редове, сякаш по този начин изразявах разочарованието си от него.

Ето го доказателството, че дори в най-отчаяните мигове, когато острият мраз ръфа костите и нервите се съсипват от страх какво ли ще им донесе следващият тур на часовника, животът не е лишен от известна комичност. Трябваше да се правя на мим заради шумотевицата.

Оглушителният грохот се оказа последният проблясък на гнева му. Концентричните вълни на силата престанаха да се излъчват от него и камбаните веднага забавиха ритъма си, описвайки все по-малки дъги.