Дийн Кунц - Брат Од

В мига, в който успееше да нахлузи примката около шията ми и я затегнеше здраво, щеше да ме запокити през кулата и да извести смъртта ми с камбанен звън.

Спрях да удрям по ръката му и сграбчих примката, докато той се опитваше да ми направи втора проба на тази груба вратовръзка. Мъчех се да отблъсна въжето, когато се взрях в празната му качулка и се чух как изграчих:

— Познавам ли те?

Въпросът ми, плод на интуицията, даде мигновен резултат, сякаш бях изрекъл магическа формула. В чернотата, където би трябвало да се намира лицето, започна да се оформя нещо.

Той отстъпи в борбата за примката. Окуражен, продължих по-уверено:

— Познавам те.

Като разтопена черна пластмаса, изливаща се по матрица, под качулката започнаха да се различават контурите на лице. Липсваха му значителни опознавателни белези, за да пламне искрата на спомена; то светеше мрачно, сякаш наблюдавах нечие лице, отразявано от черните води на езеро, огряно от лунната светлина, което непрекъснато потръпва и търсеният облик се размива.

— Майко божия, познавам те! — извиках аз, въпреки че интуицията ми все още е ми беше дала име.

Третото ми настояване придаде реални измерения на лъщящото черно лице пред очите ми, сякаш думите ми едва ли не бяха предизвикали у него вина и неустоим подтик да ми изповяда самоличността си.

Косачът извърна глава, блъсна ме и захвърли бесилото, което се приземи отгоре ми, докато се търкалях на площадката.

Той скочи на парапета — черен вихър от коприна — поколеба се и се хвърли във фъртуната. Изправих се с мъка от пода точно когато той скачаше и се наведох над парапета. Туниката му се беше разперила като криле, когато литналият мъж се приземи на черковния покрив с грацията на балетист и веднага се хвърли към по-ниския покрив на абатството.

Макар да мислех, че е бил не дух, а нещо друго, че е бил по-малко свръхестествен отколкото не естествен, мъжът се дематериализира напълно, но по начин, какъвто виждах за пръв път.

Летейки, той се разпадна на парченца като глинен диск, пръснат от пушката на стрелец. Милиони снежинки, милиони късчета от жътваря се преплетоха и застъпиха, образувайки черно-бял симетричен модел; калейдоскопичен образ във въздуха, който вятърът пощади за един кратък миг, преди да го разпилее.

Седнах на едно от канапетата в приемната на първия етаж, за да си обуя ботушите, които бяха изсъхнали.

Краката ми все още бяха вцепенени от студа. Искаше ми се да се отпусна в някое кресло, да изпъна краката си на табуретката, да се наметна с топло вълнено одеяло, да потъна в интересен роман и да похапвам бисквитки, докато кръстницата ми, която е фея, ми носи горещо какао.

Ако си имах фея кръстница, тя щеше да прилича на Анджела Лансбъри, актрисата от „Убийство по сценарий“. Ще ме обича безусловно, ще ми дава всичко каквото ми сърце желае, ще ме завива в кревата всяка нощ и преди лягане ще ме целува по челото, защото ще е минала курс към „Дисниленд“ и ще е положила Феикратова клетва в присъствието на криогенизирания Уолт Дисни.

Изправих се и размърдах вцепенените си пръсти в ботушите.

Чудовище от кости или не, отново се налагаше да изляза във виелицата, не веднага, но скоро.

Каквито и сили да се вихреха в „Свети Вартоломей“, никога не бях се натъквал на нещо подобно, никога не бях виждал такива привидения и не бях до немай-къде уверен, че ще разгадая намеренията им навреме, за да предотвратя катастрофата. Ако можех да видя лицето на заплахата, преди тя да се е изпратила срещу нас, тогава, за да защитя децата, се нуждаех от смело сърце и силни ръце, а аз знаех къде да ги намеря.

Със стъпки, заглушени от бялата й одежда, грациозна и величава, сестра Анджела пристигаше како аватар на някаква снежна богиня, слязла от небесния си палат, за да провери как действа заклинанието й за обилен снеговалеж, хвърлено над Сиера.

— Сестра Клеър Мари ми предаде, че трябвало да говориш с мен, Оди.

Брат Константин ме беше придружил на връщане от камбанарията и сега се присъедини към нас. Естествено, игуменката не го виждаше.

— Джордж Вашингтон е бил прочут с лошото си изкуствено чене — подех, — но не знам как са били със зъбите Фланъри О’Конър и Харпър Ли.

— Нито пък аз. И за да изпреваря въпроса ти, общото не е прическите им.

— Брат Константин не се е самоубил — прошепнах аз. — Бил е убит.

Тя отвори широко очи.

— Никога не съм чувала такава прекрасна новина, последвана от също толкова ужасна новина в едно изречение.