Дийн Кунц - Брат Од

— Останал е тук, не защото се бои от присъдата си в следващия свят, а защото отчаяно се страхува за своите братя.

— Той с нас ли е сега? — Погледът й обходи помещението.

— Точно до мен — посочих местоположението му.

— Скъпи братко Константин! — Гласът й секна от вълнение. — Непрекъснато се молихме за теб и не е минал ден, в който да не си ни липсвал.

В очите на духа проблеснаха сълзи.

— Той не искаше да си замине от този свят, докато неговите братя вярваха, че се е самоубил — обясних аз.

— Разбира се. Тревожел се е, че начинът на смъртта му може да предизвика съмнения относно тяхната собствена отдаденост към живота на вярата.

— Да. Но освен това си мисля, че се е тревожел, защото сред тях се е появил убиец.

Сестра Анджела разбира бързо и умът й сече, но десетилетията нежна служба в мирната обстановка на един или друг манастир не са изострили уменията й за оцеляване на улицата.

— Но навярно имаш предвид, че някакъв ненормалник, с каквито новините са пълни, се е промъкнал тук една нощ и брат Константин е имал нещастието да се изпречи на пътя му.

— Ако случаят е такъв, тогава ненормалникът се е върнал за брат Тимотей и преди броени минути се опита да ме убие в камбанарията.

— Оди, добре ли си? — Тя разтревожено докосна ръката ми.

— Още не съм мъртъв, но тепърва ще видим след десерта на вечеря.

— Десертът?

— Прощавайте. Ама и аз съм един.

— Кой се опита да те убие?

— Не видях лицето му. Той… носеше маска. Убеден съм, че не беше някой ненормалник, а човек, когото познавам.

— Брат Константин не може ли да каже кой е? — Тя погледна към мястото, където знаеше, че се намира мъртвият монах.

— Струва ми се, че и той не е видял лицето на убиеца. Както и да е, ще се изненадате, ако научите колко малко ми помагат духовете на мъртвите. Искат от мен справедливост, искат я отчаяно, обаче ми се струва, че трябва да съблюдават някаква забрана за въздействия върху света, от който вече не са част.

— И нямаш теория?

— Никаква. Чувал съм, че брат Константин понякога страдал от безсъние и когато не можел да заспи, от време на време се изкачвал в камбанарията, за да изучава звездите.

— Да. Навремето абат Бернар ми каза същото.

— Подозирам, че когато някоя нощ случайно е зърнал от кулата нещо, което не е било предназначено за очите му, нещо, на което никой не е бивало да става свидетел.

— Все едно абатството е някакво доста гнусно място. — Игуменката се намръщи.

— Не твърдя нищо подобно. За седемте месеца, откакто живея тук, научих колко скромни и благочестиви са монасите. Не мисля, че брат Константин е видял нещо омерзително. Видял е нещо… необичайно.

— И неотдавна брат Тимотей също е забелязал нещо необичайно, на което никой не е бивало да става свидетел?

— Боя се, че да.

Тя бързо обмисли тази информация и извлече най-логичното заключение:

— Значи и ти самият си видял нещо необичайно?

— Да.

— Което е… какво?

— Предпочитам да не отговарям, докато не проумея какво видях.

— Каквото и да си видял — заради него сме залостили вратите и всичките прозорци.

— Да, мадам. И поради тази причина ще вземем допълнителни мерки за сигурността на децата.

— Каквото трябва да се направи, ще го направим. Какво имаш предвид?

— Укрепвай — казах аз. — Укрепвай и отбранявай.

Джордж Вашингтон, Харпър Ли и Фланъри О’Конър ме гледаха усмихнато, сякаш се подиграваха на неспособността ми да отгатна какво е общото помежду им.

Сестра Анджела седеше зад бюрото си и ме гледаше над рамките на очилата си за четене, които се бяха плъзнали по носа й. Тя държеше химикалката над разграфения бележник с жълти листа.

Брат Константин не тръгна с нас. Може би най-сетне беше осъществил прехода към другия свят, може би не.

— Мисля, че повечето братя са пацифисти в границите на разумното — казах аз, крачейки. — Повечето биха се борили за спасението не един невинен живот.

— Господ изисква да се съпротивляваме на злото — отвърна игуменката.

— Да, мадам. Но само готовност да се бориш не стига. Трябват ми тези, които знаят какво значи бой. Нека брат Юмрука оглави списъка.

— Брат Салваторе — поправи ме тя.

— Да, мадам. Брат Юмрука ще е наясно какво да прави, когато се осерем до… — Гласът ми секна, а лицето ми се обагри в червено.

— Да беше си довършил мисълта, Оди. Думата „шия“ нямаше да ме обиди.

— Простете, сестро.

— Може ида съм монахиня, но не съм вчерашна.