Дийн Кунц - Брат Од

— Случвало ли се е централното захранване и резервният генератор да сдадат багажа в един и същи ден?

— Не ми е известно, сър. Мисля, че не. Но от опит знам, че сестрите са обсебени от планирането на подробности.

— О, не се и съмнявам, господин Томас, че ако сестрите бяха проектирали и управлявали атомната електроцентрала в Чернобил, нямаше да допуснат радиационна катастрофа.

Интересен обрат.

— От Чернобил ли произхождате, сър?

— Да имам трето око или резервен нос?

— Не и доколкото виждам, сър, но позволете да отбележа, че сте изключително цялостно навлечен.

— Ако някога се озовем под слънцето на един и същи плаж, свободен сте да ме огледате по-обстойно, господин Томас. Мога ли да си довърша кейковете, или трябва да се втурнем на прибежки към абатството?

На Юмрука и останалите щяха да са им нужни четирийсет и пет минути, за да се приготвят и да вземат сечивата си.

— Спокойно ги доукрасете, сър. Изглеждат страхотно. Удобно ли ви е да се чакаме в гаража, в дванайсет и четирийсет и пет?

— Можеш да разчиташ на помощта ми. Дотогава ще съм готов.

— Благодаря ви, сър. — Понечих да си тръгна, но отново се обърнах към него: — Знаете ли, че Коул Портър е бил хузи?

— Да. Също като Джеймс Дийн, Дейвид Летърман, Кърт Вонегът и Уендъл Уилки.

— Може би Коул Портър е най-великият американски песнописец на века, сър.

— Да, съгласен съм.

— Сред неизброимите му шедьоври е и националният химн на Индиана.

— Химнът на моят щат е „Надалече-надалече по бреговете на река Уобаш“ и ако Коул Портър те беше чул да му го приписваш, щеше да се обърне в гроба си, да издрапа от него и да те намери където и да си, за да изпиташ силата на отмъщението му.

— О! В такъв случай предполагам, че съм се заблудил.

Той пренасочи вниманието си от сладкиша към мен, за да ме удостои с поглед, толкова натежал от ирония, че като нищо можеше да свали на земята перце, понесено от вихъра.

— Съмнявам се, че някога сте се заблуждавали относно каквото и да е, господин Томас.

— Грешите, сър. Аз съм първият, който ще си признае, че не знае нищо за нищо, освен едно — че е луд фен на Индиана.

— Приблизително по кое време сутринта ви овладя хузиманията?

Братче, биваше си го!

— Увлечението ми не е от тази сутрин, сър — излъгах аз. — То ме тресе откакто се помня.

— Може би сте били хузи в предишен живот.

— Може би съм бил Джеймс Дийн.

— Сигурен съм, че не си бил Джеймс Дийн.

— Защо сте сигурен, сър.

— Ненавистната жажда за възхищение и безподобната грубост, характерни за господин Дийн, не може да са се изгубили напълно само за едно прераждане.

Обмислих това изказване от няколко различни ъгъла.

— Сър, нямам нищо против покойния господин Дийн, но не виждам как другояче да тълкувам думите ви освен като комплимент.

Родион Романович се намръщи.

— Ти похвали десертите ми, нали? Е, квит сме.

Стиснал под мишница якето си, което бях свалил от закачалката в приемната, слязох в сутерена, благодарен, че това не бяха истински катакомби, пълни с мухлясали трупове. С моя късмет някои от тях като нищо щеше да се окаже Коул Портър.

Братята, които не желаеха да почиват в земите на абатството, бяха погребани в един сенчест парцел в гората. Над малкото гробище цари покой. Духовете на всички, чиято тлен е било заровена тук, са направили прехода в следващото измерение.

Приятни са били часовете им сред надгробните камъни, без друга компания освен тази на Бу. Той обича да гледа катериците и зайците, докато го галя по врата и го чеша зад ушите. Понякога скоква весело след тях, но те не се плашат от него. Дори в дните на острозъбата си младост Бу не е бил убиец.

Като че ли призован от мислите ми, Бу ме чакаше на ъгъла между източния и северния коридор.

— Хей, момче, какво правиш тук?

Махайки с опашка, той дойде при мен, настани се на пода, обърна се по гръб и вирна лапите си във въздуха. Само коравосърдечните и безсмислено заетите могат да откажат на такава покана. Предлага ви се всичко, символизирано от беззащитното изложения корем, и в замяна ви искат само обич.

Кучетата ни приканват не само да споделяме радостите им, но и да живеем на мига, когато не сме дошли отникъде и не сме се запътили нанякъде, където сме неподвластни на магията, скрита от миналото и бъдещето, където свободата от ежедневно-баналното и спирането на обикновено безспирните ни действия ни разкриват истината за нашето съществуване, реалността на нашия свят и — ако ни стиска — нашата цел в живота.