Робин Кук - Мозъци

Огледа голия младеж, седнал на стола в средата на помещението, след това сведе очи към работата си. Рисунката й се стори плоска и двуизмерна, лишена от живот. Обикновено изпитваше наслада от упражненията по рисуване на живи модели. Но тази сутрин не беше така и това ясно личеше от произведението й.

Няма ли проклетата лампа да престане да мига, за Бога? Лявата й ръка се вдигна и засенчи очите. Така беше по-добре. Използвайки нов въглен, тя се зае да центрира фигурата, изтегляйки една дълга перпендикулярна линия в средата на листа. Вдигна ръката си и с лека изненада установи, че линията се беше получила много добре — права и точно в средата. Погледът й попадна на върха на въглена, леко затъпен от допира си в хартията. Реши, че е дефектен и опря крайчето му в ъгъла на листа. В същия момент забеляза, че перпендикулярната линия се измества някъде встрани, към периферното й зрение. Извърна глава и линията изчезна. Бавно я завъртя в обратна посока и линията отново се появи. Кристин повтори упражнението няколко пъти поред, просто за да се увери, че не халюцинира. Очите й губеха линията в момента, в който гледаха към нея под прав ъгъл. Но помръднеше ли глава наляво или надясно, тя отново се появяваше. Странно!

Беше чувала за мигрената, но никога не беше предполагала, че самата тя ще изпита тази болка, характеризираща се с настойчивост и тъпота. Свали хартията от статива и я прибра в чекмеджето. После каза на ръководителя на курса, че не се чувства добре и ще се прибере у дома.

Тръгна по една от алеите на студентското градче и отново усети световъртежа, който я беше обзел сутринта. Сякаш светът се завърташе с един градус и правеше походката й нестабилна. Това се съпътстваше от появата на вече познатата неприятна миризма, придружена от леко пищене в ушите.

Кристин живееше на една пряка от студентското градче, в малък апартамент, който делеше с Карол Данфорд. Започна да изкачва стълбите до третия етаж, краката й изведнъж натежаха. Сигурно съм настинала, рече си тя.

Апартаментчето беше празно, тъй като Карол беше на лекции. Това е хубаво, рече си Кристин, убедена в необходимостта от една дълга и спокойна почивка. Взе два аспирина, свали дрехите си и се мушна под одеялото. Сложи на челото си една предварително намокрена кърпа и веднага се почувства по-добре. Обзе я огромно облекчение. Остана да лежи неподвижно, страхувайки се, че ако помръдне, странните пристъпи отново ще се появят.

Телефонът до леглото иззвъня и тя охотно се пресегна към слушалката. Искаше й се да поговори с някого. Оказа се обаче, че я търсят от гинекологическия кабинет. В кръвната й проба имало известни отклонения.

Кристин си наложи спокойствие и притисна слушалката към ухото си. Отсреща я увериха, че това е в реда на нещата, особено при наличието на откритата от доктор Харпър ерозия. Помолиха я следобед да се отбие за повторни анализи, просто за да бъдат сигурни за какво става въпрос.

Кристин направи опит да се измъкне, като спомена за мигрената си. Но сестрата беше категорична — нещата трябва да приключат бързо. Днес следобед имали прозорец и изследванията щели да станат за нула време.

Кристин неохотно отстъпи. Може би нещо наистина не е наред и тя трябваше да прояви чувство на отговорност, тъй като ставаше въпрос за собственото й здраве. Но никак не й се искаше да ходи в противната болница сама и затова реши да звънне на Томас. Него, разбира се, го нямаше. През тялото й премина тръпка. Съзнаваше, че е глупаво, но не можеше да се отърве от чувството, че от тази болница се излъчва нещо зловещо…

Мартин си пое въздух и бутна вратата на патологията. Още от студентските си години не понасяше този раздел на медицинската наука. Първата му аутопсия беше нещо ужасно, вероятно защото наивно си беше представял, че ще борави с онези стерилно изглеждащо трупове от учебниците по обща анатомия, които не навяват почти никакви асоциации с човешко същество. Миризмата беше неприятна, но имаше безспорно химически произход, а и атмосферата в анатомическата лаборатория беше такава, че шегите и закачките служеха като отличен катализатор на напрежението. Но атмосферата в залата за дисекции се оказа коренно различна. Аутопсираха тялото на 10-годишно момче, починало от левкемия. Трупът беше блед, но закръглен, с всички характерни белези на жив човек. В момента, в който го изкормиха като огромна риба, краката на Мартин се подгънаха и скорошният обяд направи опит да излезе навън. С цената на героични усилия успя да не повърне, но вътрешностите му пламнаха от острите стомашни сокове. Не чу нито дума от монотонните обяснения на професора. Остана в залата, сърцето му преливаше от жалост към нещастното момче.