Робин Кук - Мозъци

Помещението, в което се озова сега, нямаше абсолютно нищо общо с онова, което помнеше от студентските си години. Патологичният отдел беше прехвърлен в новата сграда на Медицинския факултет, където получи ултрамодерни помещения и оборудване. Тесните и мрачни приземия с керамични плочки, които кънтяха при всяка стъпка, бяха отстъпили място на светли и чисти кабинети, в които властваха пластмасите и никелираните метални повърхности. Общите зали бяха разделени на ергономични работни места посредством подвижни паравани, по стените висяха цветни литографии от известни импресионисти, сред които доминираше Моне.

Приемната сестра насочи Мартин към амфитеатралната зала по обща патология, където работеше екипът на доктор Джефри Рейнълдс. Той предпочиташе да изчака в кабинета му, но сестрата настоя, като каза, че доктор Рейнълдс обича да го прекъсват по време на работа, тъй като само по този начин може да отдъхне за миг. Изобщо не й мина през ума, че младият лекар пред бюрото й не дава пет пари за предпочитанията на Рейнълдс, а мисли за себе си. Той кимна с глава и с нежелание тръгна в посоката, която сочеше показалецът й.

И съжали за проявеното неблагоразумие почти веднага. Пред очите му се появи блестяща маса, върху която лежеше труп. Аутопсията току-що беше започнала с характерното У-образно сечение, което започваше от средата на гърдите и стигаше чак до слабините. Кожата и подкожните тъкани бяха отметнати встрани, разкривайки гръдния кош и коремните органи. В момента, в който Филипс пристъпи прага, един от практикантите започна да реже ребрата с електрически трион.

Рейнълдс го зърна и тръгна да го посрещне. В ръката си държеше огромен патологически нож, който му придаваше вид на касапин. Мартин огледа помещението, просто за да попречи на очите си да гледат какво става на масата. Тук всичко наподобяваше операционна, стените и подът бяха покрити с плочки. Масите за аутопсии бяха пет, на стената в дъното имаше дебели врати, които явно водеха към хладилните камери.

— Здрасти, Мартин — поздрави го Рейнълдс и избърса ръце в престилката. — Съжалявам за случая Марино, с удоволствие бих ти помогнал…

— Знам това, благодаря — кимна Мартин. — Реших да направя скенер на трупа, но знаеш ли какво открих?

Рейнълдс поклати глава.

— Мозъкът го нямаше. Някой го беше извадил, а след това беше зашил главата толкова старателно, че операцията почти не личеше.

— Стига бе!

— Така беше — въздъхна Филипс.

— Господи! — възкликна Рейнълдс. — Представяш ли си мащабите на скандала, ако това стане известно на пресата или пък на семейството? Роднините на момичето бяха категорични в отказа си от аутопсия!

— Точно по този въпрос исках да поговорим — кимна Филипс.

Замълчаха за момент, после Рейнълдс вдигна глава:

— Чакай малко! Нима мислиш, че патологията има пръст в това?

— Не знам какво да мисля — унило си призна Филипс.

Лицето на приятеля му почервеня, на слепоочието му изпъкнаха пулсиращи венички.

— Мога да те уверя, че това тяло изобщо не е идвало при нас! Изпратили са го директно в моргата!

— А какво ще кажеш за неврохирургията?

— Е, момчетата на Манърхайм са луди, но чак пък толкова!

Мартин сви рамене, от устата му излетя тежка въздишка. После тръсна глава и разкри истинската цел на посещението си. Интересуваше го пациентка на име Елън Макарти, докарана мъртва в СО преди около два месеца. Искаше да знае дали тялото е било аутопсирано.

Рейнълдс смъкна гумените ръкавици и бутна летящата врата, която водеше към кабинетите. Наведе се над терминала, който свързваше патологията с главния компютър и набра името и болничния номер на Елън Макарти. Машината веднага започна да бълва регистрираните, данни: дата и пореден номер на аутопсията, причината за смъртта — нараняване на главата, довело до масивен мозъчен кръвоизлив и увреждания на мозъчната тъкан. Рейнълдс бързо откри копие от патологичното заключение и го подаде на Филипс.

— Извадихте ли мозъка? — попита той.

— Естествено! — сопнато отвърна патологът, дръпна папката от ръцете му и забързано я прелисти. — Нима мислиш, че ще пропуснем да го направим при фатална контузия на главата?

Филипс го огледа. От времето, когато изкарваха по някой долар в лабораторията, приятелят му беше наддал поне трийсет кила, вратът му правеше гънка над яката на ризата, а по тлъстите му бузи бяха избили ситни червени точици на разширените капиляри.

— Може би е получила припадък и затова е катастрофирала — промърмори Рейнълдс, без да вдига очи от заключението.