Робин Кук: Криза

8 септември 2005 г.

Есента е чудесен сезон, макар често да я използват като метафора за наближаваща смърт. Никъде обаче тя не е толкова прелестна и с такова буйно разнообразие от цветове, както в североизточните щати. Дори в ранния септември топлите, натежали от влага мъгливи дни на лятото в Нова Англия се заменят постепенно от кристален, чист и сух въздух и лазурносиньо небе. Така беше и на осми септември 2005-а година. Ни едно облаче не помрачаваше прозрачното небе от Мейн до Ню Джърси, а температурата из павирания лабиринт на търговските улици на Бостън и бетонните криволици на Ню Йорк беше приятна.

Към края на деня двама лекари едновременно и неохотно посегнаха към звънящите си клетъчни телефони в тези два града. Никой от тях не се зарадва на обаждането. Всеки се страхуваше, че мелодичният звън може да известява за криза, която изисква професионалното им внимание и присъствие. Ненавременно прекъсване в момент, когато и двамата очакваха интересно прекарване на вечерта.

За съжаление, лекарската им интуиция се оказа вярна, тъй като и двете позвънявания бяха свързани с отдаване на дължимото на тъжната метафорика на есента. Обаждането в Бостън се отнасяше до смъртта на човек с остра болка в гърдите, необяснима слабост и затруднено дишане, докато в Ню Йорк ставаше дума за съвършено ясен и недвусмислен смъртен случай. И двете ситуации бяха спешни и изискваха лекарско присъствие, което означаваше отлагане на личните планове за вечерта. Това, което лекарите не знаеха, беше че едното обаждане ще предизвика поредица от събития, засягащи и двамата, ще ги въвлече в риск и ще ги превърне в жестоки врагове, а другото ще рефлектира по необикновен начин върху първото.

Бостън, Масачузетс

7:10 вечерта

Д-р Крейг Бауман отпусна ръцете си за миг, за да облекчи напрегнатите си и болезнени мускули. Беше застанал срещу огледалото, закрепено от вътрешната страна на вратата на гардероба и се бореше с официалната си черна папийонка. Бе обличал смокинг най-много пет-шест пъти в живота си: първия път на бала при завършване на гимназията и последния — когато се беше оженил; и във всичките предишни случаи смокингът бе взет под наем и малко демоде. Но сега, в новото си превъплъщение, той искаше нещо истинско. Беше си купил чисто нов смокинг и нямаше да се примири с някаква фалшива вратовръзка. Бедата беше, че наистина не знаеше как да я върже, а се бе смутил да попита продавача. Тогава не се притесняваше кой знае колко, защото предполагаше, че е като връзване на обувки.

Опитът обаче показа, че е много по-различно и той се бореше да се справи с проклетото нещо най-малко от десет минути. За щастие Лиона, новата му секретарка и деловодителка в същото време, и дори нова приятелка, се занимаваше с грима си в банята. В най-лошия случай щеше да се наложи да я попита дали тя не знае как да го направи. Не се бяха срещали на обществено място толкова дълго и Крейг предпочиташе да поддържа очевидната й вяра в неговата изисканост, опасявайки се, че в противен случай подмятанията й никога няма да имат край. Лиона притежаваше онова, което административната му секретарка и медицинска сестра наричаха „уста“. Тактичността определено не беше силната й страна.

Крейг хвърли бърз поглед по посока на Лиона. Вратата към банята бе открехната и тя гримираше очите си, но всичко, което можеше да види бе страничен изглед към заобленото й двайсет и тригодишно дупе, стегнато в лъскава розова коприна. Стоеше на пръсти, наведена над мивката, за да е по-близо до огледалото. Лека усмивка прекоси лицето на Крейг, когато си представи как двамата минават между редовете в Симфоничната зала, за което всъщност бяха всичките тези приготовления и труфила. Като компенсация за безпардонността си Лиона беше красавица, особено в късата рокля, която наскоро бяха купили в „Нейман Маркъс“. Беше сигурен, че тя ще завърти доста глави и че към него ще се насочат завистливите погледи на доста четиридесет и петгодишни мъже. Крейг осъзна, че подобни чувства са по-скоро младежки, но не ги бе изпитвал от времето, когато за пръв път облече смокинг и не можеше да се нарадва.

Усмивката му помръкна, когато се запита дали сред публиката няма да се окаже някой от приятелите на семейството му. Целта му определено не беше да унижи някого или да нарани нечии чувства. Въпреки това се боеше да не срещне някои познати, тъй като той и съпругата му никога не ходеха на симфоничен концерт, нито пък неколцината им приятели, по-голямата част от които бяха претоварени с работа лекари като него самия. Предимствата на градския културен живот не бяха част от техния стил, благодарение на дългите и изнурителни часове медицинска практика.