Робин Кук: Треска

Отровните молекули на бензола нахлуха в костния мозък подобно водите на неукротим поток. Чуждият химикал се вля в кръвта и промъквайки се между фините бодлички на опорната кост, навлезе до най-отдалечените кътчета на нежната тъкан. Като обезумяла орда варвари, понесена в атака срещу Рим. И резултатът от атаката им беше еднакво разрушителен. Съвършената структура на костния мозък, създадена да произвежда клетъчната маса на кръвта, капитулира пред завоевателите.

Превзета беше всяка клетка, изложена на сблъсъка с бензола. Поради естеството си, химикалът прорязваше клетъчните мембрани така, както ножът се врязва в маслото. Червени клетки или бели, млади или узрели, нямаше значение. В някои клетки — щастливци, където нахлулите молекули бензол бяха малобройни, ензимите успяха да се преборят. При повечето други, разрушаването на вътрешните мембрани последва незабавно.

Само за няколко минути концентрацията на бензола достигна до точка, при която хиляди отровни молекули вече бяха достигнали до самото ядро на костния мозък, до примитивните, с фина структура зародишни клетки. Това бяха ядрата с активно деление, източникът на циркулиращите кръвни телца, и изпълнявайки тази си роля, носеха в себе си историята на милиони години еволюция. Точно тук, възпроизвеждана стъпка по стъпка, се съхраняваше невероятната мистерия на живота, една система, организирана по начин, по-фантастичен и от този на най-смелите научни сънища. Бензоловите молекули грубо и поголовно нахлуха в тези неуморно възпроизвеждащи клетки, слагайки край на хода на системното възобновяване на молекулите на дезоксинуклеиновата киселина. Болшинството от тях прекратиха жизнесъздаващите си функции с внезапен, агонизиращ стон или, лишени от тайнствените команди на Центъра, се заблъскаха в зашеметяващ, хаотичен вихър, като обезумели от смъртна болка животни в очакване на неизбежния си край. Когато бензоловите молекули бяха отмити и изхвърлени от организма чрез многократно преливане на чиста кръв, костният мозък би могъл да се възстанови, ако не беше му попречила една-единствена зародишна клетка. Години наред тази клетка създаваше внушително потомство от бели кръвни телца, чиято функция, по някаква ирония на съдбата, беше да помагат на тялото в борбата му с чуждите нашественици. Щом бензолът проникна в ядрото й, той разруши една много специфична част от дезоксинуклеиновата киселина, но не уби клетката. Би било много по-добре, ако клетката беше загинала, защото сега бензолът наруши финото равновесие между възпроизвеждането и съзряването. В клетката незабавно се извърши деление и новите дъщерни клетки наследиха придобития дефект. Те повече не се вслушваха в тайнствените команди на Центъра и не узряха в нормални бели кръвни телца. В замяна на това се подчиняваха на необуздания си стремеж да възпроизвеждат самите себе си в мутиралата си същност. Въпреки че изглеждаха относително нормални в тъканта на костния мозък, те всъщност бяха различни от другите бели кръвни телца. Присъщата им повърхностна лепкавост липсваше и поглъщаха хранителните вещества с тревожно егоистична скорост. Бяха се превърнали в паразити между стените на собствения си дом.

Само след двадесет деления от тези извънзаконови клетки съществуваха вече над милион. След двадесет и седмото деление наброяваха над милиард, а после започнаха да се откъсват от масата на средата си. Първо малко ручейче от болни клетки навлезе в кръвообращението, после непрекъснат поток, накрая порой. Те се втурнаха из тялото, нетърпеливи да установят свои собствени плодородни колонии. След четиридесет деления възлизаха на повече от трилион.

Беше началото на агресивна, остра миелобластична левкемия в тялото на съзряващо момиче, започнала на двадесет и осми декември, два дни след дванадесетия й рожден ден. Името й беше Мишел Мартел и тя не подозираше нищо; имаше само един симптом — беше в треска!

Едно студено януарско утро колебливо се прокрадваше над Шафсбъри, Ню Хемпшир. С бавното просветляване на небето сенките неохотно започваха да бледнеят, разкривайки безизразна, сива облачна пелена. Щеше да вали и въпреки студа, във въздуха се усещаше хапещ влажен полъх; остро напомняне, че там, далеч на изток, лежеше Атлантикът.