Робин Кук - Треска

Погледна към будилника — оставаха двадесет минути до ставане. С благодарност се отпусна пак на топло под пухената завивка и долепи тяло до жена си, удивен от обзелото го чувство на блаженство. Дори се изпълни с надежда за дните си в института. Работата напредваше с все по-бързо темпо. Усети нотка на възбуда. А какво ако той, момчето от Тийне, Ню Джърси, успее да направи първата истинска крачка за разбулването на тайната на рака? Чарлз знаеше, че вероятностите за това все по-често растяха, а иронията беше там, че той по принцип не беше учен, не беше се подготвял за изследователска работа. Беше лекар-интернист, специализиращ в областта на алергичните заболявания, когато Елизабет, първата му съпруга, се разболя. А когато тя почина, той се отказа от доходната си практика в клиниката, за да остане щатен сътрудник в проучвателния институт Уайнбъргър. Това беше неговият начин да реагира на смъртта й, въпреки че някои от колегите му изразиха мнение, че промяната в кариерата не е най-правилния път за решаване на подобен проблем, той успя да просперира в новата среда.

Катрин, усещайки, че съпругът й е буден, се обърна и се намери притисната в прегръдките му. Изтривайки съня от очите си, тя погледна към Чарлз и се засмя. Изражението му беше така необичайно закачливо.

— Какво се върти из ранобудната ти главица? — попита го усмихната тя.

— Просто те гледах.

— Чудесно! Сигурна съм, че изглеждам в най-добрата си форма — каза Катрин.

— Изглеждаш отвратително! — подразни я Чарлз, оправяйки кичура гъста коса, паднал на челото й.

Катрин, вече по-будна, почувства настойчивостта на възбудата му. Плъзвайки ръка по тялото му, се сблъска с нарасналия му пенис.

— И какво е това? — попита тя.

— Не поемам отговорност — каза Чарлз. — Тази част от анатомията ми си има собствен мозък.

— Нашият папа поляк казва, че мъжът не трябва да пожелава жена си.

— Не съм я пожелал, мислех си за работата — продължи да се шегува Чарлз.

Когато първите снежинки се докоснаха до островърхите покриви, телата им се сляха с онази дълбочина от страсти и нежност, която никога не преставаше да изумява Чарлз. После будилникът звънна. Денят започна.

Мишел можеше да чуе как Катрин вика някъде от далеч, прекъсвайки съня й: тя и баща й прекосяваха някакво поле. Мишел се опита да игнорира гласа, но той пак се чу. Усети някаква ръка на рамото си и когато се обърна, очите й срещнаха усмихнатото лице на Катрин.

— Време е за ставане! — ведро обяви втората й майка.

Мишел въздъхна дълбоко и кимна с глава, за да й покаже, че се е събудила. Прекара лоша нощ, изпълнена със сънища, тревожни сънища, които я оставиха обляна в пот. Беше й горещо под завивките и студено без тях. Няколко пъти през нощта си помисли дали да не отиде при Чарлз. Щеше да отиде, ако баща й беше сам.

— Мили боже, изглеждаш съвсем зачервена! — каза Катрин, докато дърпаше завесите. Протегна ръка и докосна челото на Мишел. Беше горещо. — Мисля, че отново имаш температура — каза съчувствено Катрин. — Зле ли ти е?

— Не — бързо отрече Мишел. Не искаше пак да е болна. Не искаше да пропусне училище и да стои в къщи. Искаше да стане от леглото и да направи портокаловия сок, който си беше нейна постоянна задача.

— По-добре да ти измерим температурата все пак — каза Катрин, влизайки в съседната баня. Появи се след малко, като тръскаше в ръката си термометър и проверяваше скалата му. — Ще ни отнеме само една минута и после ще знаем със сигурност. — Пъхна термометъра в устата на Мишел: — Под езика. Ще се върна, след като вдигна момчетата.

Вратата се затвори и Мишел извади термометъра от устата си. Даже за това толкова кратко време, живакът се беше покачил на 36,2. Имаше треска, знаеше си го. Боляха я бедрата и усещаше слабост в долната част на стомаха. Върна термометъра в устата си. От леглото си можеше да вижда къщичката за игра, която Чарлз й измайстори от един склад за лед. Покривът се беше скрил под току-що навалелият сняг и тя потрепери от студената гледка. Мечтаеше за пролетта и за онези лениви дни, които прекарваше в тази приказна къщичка. Сама. С баща си.

Когато вратата се отвори, Жан Пол, петнадесетгодишен, вече беше буден и седеше в леглото си с учебника по физика в ръка. Зад главата му, малкият радиочасовник свиреше тих рокендрол. Беше в тъмночервена пижама на сини ивици, коледен подарък от Катрин.

— Имаш двадесет минути — весело каза Катрин.

— Благодаря, мамо — отвърна с усмивка Жан Пол.