Робин Кук: Треска

Изправяйки се, погледна към Мишел. Изглеждаше слаба, но всъщност винаги си беше такава. Чарлз започна да плъзга ръката си надолу по бедрата й, за да усети тонуса на мускулите, после спря, забелязвайки цяла поредица от драскотини и синини.

— И от къде се взеха тези синьо-черни петна?

Мишел сви рамене.

— Имаш ли проблеми с краката?

— Малко. Най-вече коленете и глезените след час по физическо. Но мога да не влизам в часовете, ако имам бележка.

Изправяйки се отново, Чарлз внимателно се вгледа в дъщеря си. Беше бледа, имаше слаби болки тук-там, няколко възпалени лимфни възли и температура. Можеше да бъде вследствие на която и да е нищожна вирусна болест. Но четири седмици! Може би Катрин имаше право. Може би трябваше да я прегледа „истински“ лекар.

— Моля те, татко — каза Мишел. — Не мога да отсъствам повече от училище! Ще ставам лекар на научна работа като теб!

Чарлз се усмихна. Мишел развиваше дарбите си бързо за възрастта си и това непряко ласкателство беше един добър пример.

— Пропускането на няколко учебни часа в шести клас няма да навреди на кариерата ти — каза Чарлз. — Катрин ще те заведе в Педиатричната болница днес, да те прегледа д-р Уайли.

— Той е бебешки доктор! — възпротиви се Мишел.

— Той е педиатър и преглежда деца до осемнадесет години, умнице.

— Искам ти да ме заведеш.

— Не мога, скъпа. Трябва да отида в лабораторията. Защо не се облечеш и слезеш долу да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— Мишел, не ставай капризна.

— Не съм капризна. Просто не ми се яде.

— Тогава слез да изпиеш един сок. — Чарлз леко я щипна по бузата.

Мишел го проследи с поглед, докато излизаше от стаята. После очите й отново се изпълниха със сълзи. Чувстваше се отвратително и не искаше да ходи в болницата, но най-ужасното беше, че се чувстваше самотна. Искаше й се баща й да я обича повече от всичко друго на света, а знаеше колко раздразнителен ставаше той, когато някое от децата се разболееше. Надигна се бавно от леглото, но се наложи да се опре на възглавницата, за да се пребори с обзелата я слабост и виене на свят.

— Господи, Чък! — с погнуса каза Чарлз. — Изглеждаш като прасе.

Чък не му обърна никакво внимание. Извади една кутия с овесени ядки, поля ги с мляко и седна да яде. В семейството, всеки сам приготвяше закуската си — изключение правеше портокаловият сок, обикновено задача на Мишел. Тази сутрин го беше направила Катрин.

Чък беше навлякъл стар пуловер и мръсни джинси, които беше носил толкова дълго, че вече застъпваше разнищените им краища. Не беше сресал косата си, а фактът, че не беше и избръснат, личеше съвсем явно.

— И наистина ли трябва да си толкова раздърпан? — продължи Чарлз. — Мислех си, че модата на хипитата вече е отминала и студентите пак започват да изглеждат прилично.

— Прав си. Хипитата са демоде — каза Жан Пол, който влезе в кухнята и си наля портокалов сок. — На мода са пънкарите.

— Пънкари? — попита Чарлз. — Чък пънкар ли е?

— Не — засмя се Жан Пол. — Чък си е просто Чък.

Чък се откъсна за момент от кутията си с ядки, колкото да изсипе куп ругатни по адрес на по-малкия си брат. Жан Пол не му обърна внимание и отвори учебника си по физика. Мина му през ума, че баща му никога не забелязваше с какво беше облечен самият той. Вниманието беше винаги към Чък.

— Наистина, Чък — не спираше Чарлз, — честно ли си мислиш, че трябва да изглеждаш толкова лошо?

Чък игнорира въпроса.

Докато гледаше как синът му яде, Чарлз се ядосваше все повече.

— Чък, на теб говоря!

Катрин се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Нека да не спорим на закуска, Чарлз. Знаеш как е със студентите. Остави го на мира.

— Мисля, че поне заслужавам отговор — продължи да настоява Чарлз.

Като пое дълбоко въздух и го изпусна шумно през носа си, за да подчертае раздразнението си, Чък най-после погледна баща си.

— Не съм доктор — каза той. — И няма защо да се обличам като вас.

Очите на бащата и по-големия син се срещнаха. Чък си каза: „Преглътни сега това, ти, префърцунен кучи сине. Само защото си имал добри оценки по химия, си въобразяваш, че знаеш всичко, обаче не знаеш“. Чарлз изучаваше лицето на този свой син, чудейки се колко ли още непочиваща на никаква основа арогантност би могло да изфабрикува това момче. Беше достатъчно интелигентен, но безнадеждно мързелив. Завоеванията му в гимназията бяха такива, че в Харвард отхвърлиха кандидатурата му, а пък Чарлз си имаше и едно съмнение, че в Нортийстърн също не му вървеше кой знае колко. И се питаше къде той, като баща, може да е сбъркал. Но подобни разсъждения имаха особена почва, като се вземеше предвид и характерът на Жан Пол. Чарлз погледна другия си син: спретнат, добродушен, прилежен. Трудно беше да се повярва, че момчетата произлизаха от един и същи генетичен зародиш и бяха израснали заедно. Вниманието на Чарлз се върна към Чък. Враждебността на момчето не се беше стопила, но Чарлз усети, че темата вече не го интересуваше. Имаше си по-важни неща наум.