Робин Кук - Треска

Петгодишната червена ръждясала „Пинто“ жаловито изскърца, когато Чарлз завъртя ключа. Поради серията дупки в ауспуха, когато най-после запали, колата прозвуча като танк AMX. Чарлз даде на заден от гаража, спусна се надолу по алеята и зави надясно по Междуградско шосе 301, на път за Шафсбъри. Когато старата кола набра скорост, Чарлз си отдъхна. Семейният живот никога не можеше да се накара да тече гладко. Поне в лабораторията променливите величини се подчиняваха на успокоителна предсказуемост, а проблемите се поддаваха на научните подходи. Чарлз ставаше все по-малко благосклонен към човешката капризност.

— Стига! — кресна той. — Никаква музика! — Изключи радиото. Двете момчета се караха коя станция да слушат. — Известна доза тихи размишления е подходящ начин да се започне денят.

Двамата братя се спогледаха и завъртяха изразително очи.

Пътят им минаваше край реката Потомак и пред погледите им проблясваха водите й, криволичещи сред околния пейзаж. Колкото повече приближаваха до Шафсбъри, толкова по-силно се усещаше задушаващата миризма от „Рисайкъл Лтд“. Първата гледка от града беше фабричният комин, бълващ черния си пушек в облаците. Когато се изравниха с фабриката, пронизителна сирена разкъса тишината, възвестявайки началото на нова работна смяна.

Веднага щом подминаха химическия завод, миризмата изчезна като по чудо. Продължавайки надолу по главната улица, от лявата им страна изникваха един след друг силуетите на изоставените фабрики. Не се виждаше жива душа. Призрачен град в шест и четиридесет и пет сутринта. Три ръждясали стоманени моста пресичаха реката, още реликви от процъфтяващата ера преди голямата война. Имаше дори и един покрит мост, но никой не го използваше. Не беше безопасен, държаха го само за туристи. А фактът, че никакви туристи не идваха в Шафсбъри, все още не беше забелязан от бащите в града.

Жан Пол слезе пред местната гимназия в северния край на града. Нетърпението му да започне деня си пролича ясно в припряното му сбогуване. Дори в този час, група негови приятели вече чакаха и влязоха заедно в училището. Жан Пол беше в отбора по баскетбол, младша възраст, и трябваше да тренират преди часовете. Чарлз проследи с поглед малкия си син, после излезе от паркинга и пое към шосе 193 и по пътя за Бостън. Караха спокойно, докато навлязат в Масачузетс.

Шофирането оказваше някакво магнетично въздействие на Чарлз. Обикновено мислите му се пренасяха някъде из лабиринтите на антигените и антителата, протеиновите структури и форми, докато управляваше колата по силата на някакви по-низши, по-примитивни части на мозъка си. Но днес бе някак чувствителен към привичната мълчаливост на Чък, после дори се раздразни от нея. Чарлз се опита да си представи за какво точно си мислеше сина му. Но колкото и да се стараеше, осъзна, че си няма ни най-малка представа. Хвърляйки бързи погледи към отегченото, безизразно лице, той се запита, дали Чък не си мисли за момичета. Тогава се сети, че даже не знаеше дали той се среща с момичета.

— Как върви училището? — попита Чарлз уж съвсем между другото.

— Добре! — каза Чък, готов веднага за отбрана.

Друга пауза.

— Вече знаеш ли кой предмет ще специализираш?

— А, не още.

— Сигурно имаш някаква представа. Не трябва ли да започваш с плановете си за следващата година?

— Още известно време не.

— Добре, кой предмет ти харесва най-много през тази година?

— Психология, струва ми се. — Чък се загледа през прозореца. Не искаше да говорят за училище. Рано или късно щяха да стигнат до химията.

— Не психология — каза Чарлз, клатейки глава.

Чък погледна гладко избръснатото лице на баща си, широкия му, но добре оформен нос, замисли се за снизходителния му маниер на разговор, с леко отхвърлена назад глава. Той винаги беше толкова уверен в себе си, бърз в присъдите си към околните, и Чък можеше да чуе присмеха в гласа му, когато произнесе думата „психология“.

Чък набра кураж и попита:

— Какво й е лошо на психологията? — Това беше област, в която, Чък беше сигурен, баща му не беше експерт.

— Психологията е загуба на време — каза Чарлз. — Базира се на фундаментално погрешен принцип, стимулираната реакция. Това просто не е начинът, по който работи мозъкът. Мозъкът не е бяло поле, „табула раса“, той е динамична система, която произвежда идеи и дори чувства, често независещи от околната среда. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да! — Чък се извърна. Нямаше никаква представа за какво говори баща му, но както винаги звучеше красиво. И беше по-лесно да се съгласи с него, каквото и направи в последвалите петнадесет минути, докато Чарлз продължи в безпристрастен монолог върху недостатъците на основания на човешкото поведение подход в психологията.