Робин Кук - Треска

— Защо не дойдеш до лабораторията днес следобед? — каза Чарлз след кратка пауза. — Работата ми напредва забележително и мисля, че съм близо до своего рода откритие. Бих искал да споделя с теб.

— Не мога днес — бързо каза Чък.

Последното нещо, което му се искаше, беше да го разхождат из института, където всеки се кланяше на Чарлз, известният учен. Чувстваше се винаги неудобно, още повече, че не разбираше нищо от онова, с което се занимаваше Чарлз. Обясненията на Чарлз винаги започваха от толкова недостъпни за Чък висини, че той тръпнеше в постоянен ужас пред евентуален въпрос, който би разкрил бездните на невежеството му.

— Можеш да дойдеш по което и да е време, Чък, както ти е удобно. — Чарлз винаги си беше мечтал да можеше да споделя ентусиазма от проучванията си с Чък, но той никога не бе проявил какъвто и да е интерес. Чарлз се надяваше, че ако Чък можеше да види науката в действие, той би почувствал непреодолимо влечение към нея.

— Не. Имам лабораторно упражнение и после няколко срещи.

— Твърде лошо — каза Чарлз. — Може би утре.

— Да, може би утре — каза Чък.

Чък слезе от колата на Хънтингтън авеню и след „механично“ движение се отдалечи по мокрия бостънски сняг. Той имаше вид на някаква карикатура от късните шестдесет години, съвсем различен дори от равните нему. Другите студенти изглеждаха някак по-ведри, по-внимателни към външния си вид и почти неизменно на групи. Чък вървеше сам. Чарлз се запита, дали пък Чък не беше най-сериозно засегнат от болестта и по-късно смъртта на Елизабет. Надяваше се присъствието на Катрин да помогне, но след сватбата Чък беше станал още по-затворен и отчужден. Включвайки колата на скорост, Чарлз пресече Фенуей и се насочи към Кеймбридж.

Пресичайки река Чарлз 2 2 Река Чарлз — в гр. Бостън. — Б.ред. по моста Бостън Юнивърсити, Чарлз започна да съставя план за деня си. Несравнимо по-лесно беше да се занимава с усложненията на вътрешноклетъчния живот, отколкото с неизвестностите при отглеждането на деца. При Мемориал Драйв зави надясно, след известно разстояние наляво и влезе в паркинга на Проучвателния институт Уайнбъргър. Настроението му започна да се оправя.

Когато слизаше от колата си, забеляза много повече паркирани коли, което беше необичайно за този ранен час; дори синият „Мерцедес“ на директора беше на мястото си. Забравяйки за лошото време, Чарлз се спря за момент, чудейки се на всички тези коли, после тръгна към института. Беше модерна четириетажна сграда от тухли и стъкло, наподобяваща донякъде разположения наблизо хотел „Хайат“, но без пирамидалния му профил. Построен беше направо на брега на река Чарлз и сгушен между Харвард и МИТ, а точно насреща бяха общежитията на Бостън Юнивърсити. Така че, нищо чудно, че институтът нямаше проблеми при попълване на персонала си.

През огледалното стъкло портиерката видя приближаването на Чарлз и натисна бутона, за да отвори плъзгащата се стоманена врата. Мерките за сигурност бяха строги поради скъпата лабораторна апаратура в сградата, както и поради характера на някои от проучванията, особено в областта на генетиката. Чарлз закрачи по застлания с килим под, казвайки „добро утро“ на наскоро постъпилата мис Андрюс, която пък наклони глава и внимателно го проследи изпод старателно изскубаните си вежди. Чарлз се запита колко ли време ще се задържи. Животът на портиерките в института беше много кратък.

С предвзет дълбок поклон Чарлз спря пред главната зала и отстъпи крачка назад, за да разгледа хората, събрани в чакалнята. Сред облак от цигарен дим малка група колеги се суетяха доста възбудено.

— Д-р Мартел… д-р Мартел — извика един от мъжете.

Изненадан, че чува името си, Чарлз пристъпи в стаята и моментално беше грабнат от хора, говорещи в един глас. Мъжът, който първи го бе извикал, пъхна един микрофон само на няколко сантиметра от носа му.

— Аз съм от „Глоуб“ — изкрещя мъжът. — Може ли да ви задам няколко въпроса?

Чарлз бутна микрофона настрана и започна да отстъпва към фоайето.

— Д-р Мартел, вярно ли е, че сега вие ще продължите с проучването? — извика една жена, която го сграбчи за джоба.

— Не давам интервюта — кресна в отговор Чарлз, като успя да се отскубне от тълпата.

Необяснимо защо, репортерите се спряха до прага на чакалнята.

— Какво, по дяволите, става? — измърмори Чарлз, забавяйки стъпка. Той мразеше вестникарския шум. За известно време болестта на Елизабет беше привлякла вниманието на пресата и Чарлз се чувстваше странно оголен, когато личната им трагедия беше „опростена“ така, че хората да могат да я четат, докато пият сутрешното си кафе. Той влезе в лабораторията си и затръшна вратата.