Робин Кук - Треска

Мишел гледаше предаването „Днес“, облегната на възглавницата на кушетката. След малко портокалов сок и почивка, тя се чувстваше значително по-добре, но все още беше разстроена. Въпреки че Чарлз не каза нищо, тя беше сигурна, че го е разочаровала. Кръвта от носа й пък беше връх на всичко.

— Обадих се в кабинета на д-р Уайли — каза Катрин колкото може по-весело — и сестрата иска да отидем веднага. Иначе може да се наложи много да чакаме. Така че, хайде да потегляме.

— Чувствам се много по-добре — каза Мишел. Насили се да се усмихне, но устните й трепереха.

— Добре — каза Катрин. — Обаче не ставай. Аз ще ти донеса палтото и другите работи. — Катрин тръгна към спалните.

— Катрин, мисля, че сега съм по-добре. Мисля, че мога да отида на училище. — И за да подкрепи твърдението си, Мишел спусна крака на пода и се изправи. Но усмивката й се стопи от залялата я вълна на слабост.

Катрин се обърна и загледа осиновената си дъщеря, усещайки прилив на чувства към това малко момиче, което Чарлз обичаше толкова много. Катрин нямаше представа защо Мишел се опитваше да прикрие болестта си, освен може би затова, че се страхуваше от болници толкова, колкото и самата Катрин. Приближи се и обви ръце около детето, прегръщайки я силно.

— Не трябва да се страхуваш, Мишел.

— Не се страхувам — каза Мишел, отхвърляйки прегръдката й.

— Така ли? — попита Катрин, по-скоро за да каже нещо. Винаги се изненадваше, когато някой откажеше ласките й. Катрин се усмихна с разбиране, без да сваля ръце от раменете на Мишел.

— Мисля, че трябва да отида на училище. Мога да не влизам по физическо, ако ми дадеш бележка.

— Мишел, не се чувстваш добре вече цял месец. Имаше температура тази сутрин. Мисля, че е време да предприемем нещо.

— Но сега съм добре и искам да отида на училище.

Сваляйки ръцете си от раменете на Мишел, Катрин спря поглед на упоритото лице пред себе си. За толкова много неща Мишел си оставаше загадка. Беше едно такова прецизно, сериозно малко момиче, което изглеждаше прекалено пораснало за възрастта си, но по някаква причина винаги държеше Катрин на разстояние. Катрин се питаше доколко това се дължеше на факта, че Мишел беше загубила майка си на три години. Катрин смяташе, че познава донякъде чувството да растеш само с единия от родителите си, поради заминаването на собствения си баща.

— Ще ти кажа какво ще направим — каза Катрин, търсейки в себе си най-добрия начин да се справи с проблема. — Ще ти измерим пак температурата. Ако все още имаш треска. Ако не, оставаме.

Температурата на Мишел беше 100.8°F (=38.2°С).

Час и половина по-късно, Катрин паркира стария додж в гаража на Педиатричната болница и пусна монети в автомата. За щастие, пътуването мина без проблеми. Мишел не каза почти нищо през цялото време, отговаряше само на преки въпроси. На Катрин тя изглеждаше изтощена и ръцете й лежаха неподвижно в скута й, като на кукла, сякаш й трябваше някаква сила отгоре да ги помръдне.

— За какво си мислиш? — попита Катрин, нарушавайки тишината.

Нямаше свободни места за паркиране, така че продължиха към следващата площадка.

— Нищо — каза Мишел, без да се помръдне.

Катрин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Толкова много й се искаше Мишел да свали гарда си и приеме любовта й.

— Не искаш ли да споделиш мислите си? — настоя Катрин.

— Не се чувствам добре, Катрин. Наистина ми е лошо. Мисля, че ще трябва да ми помогнеш да изляза от колата.

Катрин я погледна в лицето и рязко спря колата. Протегна ръце и прегърна детето. Малкото момиче не оказа съпротива. Тя се премести по-близо и сложи глава на гърдите й. Катрин усети горещи сълзи по ръката си.

— Ще се радвам да ти помогна, Мишел. Ще ти помагам винаги, когато имаш нужда. Обещавам.

Катрин придоби усещането, че най-после е прекрачила през някаква тайнствена бариера. За това й трябваха две и половина години търпение, но си струваше усилията.

Пронизителен клаксон на кола върна Катрин в настоящето. Включи колата на скорост и тръгна, доволна, че Мишел продължи да седи така.

Повече, отколкото когато и да е преди, Катрин се почувства като истинска майка. Докато минаваха през въртящата врата, Мишел се държеше като съвсем безпомощна и позволи на Катрин да й помага. Във фоайето веднага удовлетвориха желанието й за инвалидна количка и въпреки че в началото Мишел се възпротиви, все пак позволи на Катрин да я сложи в нея.

За Катрин новата близост с Мишел беше достатъчна, за да й помогне да притъпи усещането от гледката в болницата. Декорацията също помогна; подът на фоайето беше облицован с приятни мексикански плочки, а столовете — тапицирани във весели жълти и оранжеви тонове. И беше пълно със саксии с растения. Изглеждаше повече като луксозен хотел, отколкото като голяма градска болница.