Робин Кук - Треска

С тези мисли в главата Чарлз продължи към канцеларията на Морисън. Канеше се да влезе, когато забеляза, че всички секретарки от администрацията бяха вперили погледите си в него. Усещаше се онова същото чувство на възбуда, което изпита при пристигането си сутринта. Като че ли всички очакваха нещо да се случи.

Когато Чарлз влезе, Морисън стана от огромното си махагоново бюро, заобиколи го и протегна ръка. Предишното му раздразнение беше изчезнало. Чарлз пое ръката, но жеста го учуди. Нищо не го свързваше с този човек. Морисън беше облечен в току-що изгладен раиран костюм, колосана бяла риза и копринена вратовръзка; ръчно изработените му обувки бяха професионално излъскани. Чарлз беше с обичайната си синя риза, разкопчана горе, и с разхлабена вратовръзка, чийто край беше напъхан между второто и третото копче на ризата; ръкавите му бяха навити до лактите. Панталоните му бяха провиснали, в цвят каки, а обувките — от износена щавена кожа.

— Добре дошъл — каза Морисън, като че ли не бяха се срещали тази сутрин.

С широк жест на ръката, той покани Чарлз да седне на коженото канапе в дъното на канцеларията, откъдето се разкриваше красива гледка към река Чарлз.

— Кафе? — Морисън се усмихна, показвайки много дребни, много бели, равни зъби.

Чарлз отказа, седна, облягайки гръб на канапето и кръстоса ръце. Ставаше нещо необичайно и любопитството му се изостри.

— Видя ли „Ню Йорк Таймс“ днес? — попита Морисън.

Чарлз поклати отрицателно глава.

Морисън отиде до бюрото си, взе вестника и насочи вниманието на Чарлз към статия на първа страница. Златната му гравирана с инициали гривна се плъзна изпод ръкава му, докато показваше статията „СКАНДАЛ В РАКОВИЯ ИНСТИТУТ УАЙНБЪРГЪР“.

Чарлз прочете първия параграф, където бяха перифразирани думите, вече казани му от Елън. Това стигаше.

— Ужасно, а? — напевно произнесе Морисън.

Чарлз кимна в половинчато съгласие. Въпреки че знаеше, че един такъв инцидент ще се отрази отрицателно на набирането на фондове за известно време, той чувстваше също, че ще спомогне и за спада на незаслужения ентусиазъм от това ново лекарство „Кансеран“, и твърде вероятно, интересът ще се насочи към по-обещаващи области. За Чарлз „Кансеран“ беше само още един алкализиращ реагент. Той чувстваше, че отговорът за борбата с рака се съдържаше в имунологията, а не хемотерапията, въпреки че признаваше нарастващия брой на успешни случаи на лечение през последните години.

— Д-р Брайтън трябваше да бъде по-разумен — каза Морисън. — Просто е твърде млад, твърде нетърпелив.

Чарлз изчакваше Морисън да стигне до същността.

— Ще трябва да освободим д-р Брайтън — каза Морисън.

Чарлз кимна, а Морисън се впусна в обяснения за поведението на Брайтън. Чарлз се загледа в блесналата, плешива глава на Морисън. Малкото коса, която му беше останала, се виждаше малко над ушите и беше внимателно сресана назад.

— Един момент — прекъсна го Чарлз. — Всичко това е много интересно, обаче наистина провеждам един експеримент долу. Има ли нещо определено, което искахте да ми кажете?

— Разбира се — каза Морисън, намествайки маншета си. Гласът му придоби по-сериозна нотка и той събра върховете на пръстите си, оформяйки пирамида. — Бордът на директорите на института взе предвид статията и проведе спешно заседание снощи. Решихме, че ако не реагираме бързо, истинската жертва на аферата Брайтън ще бъде новото и многообещаващо лекарство „Кансеран“. Предполагам, че можете да разберете загрижеността ни.

— Разбира се — каза Чарлз, но някъде из хоризонта на мозъка му започна да се оформя черен облак.

— Беше решено също, че единственият начин да се спаси проекта, ще бъде институтът публично да подкрепи лекарството, като възложи завършването на изпитанията му на най-престижния си учен. И се радвам да ви съобщя, Чарлз Мартел, че изборът ни се спря на вас.

Чарлз затвори очи и плесна челото си с ръка. Прииска му се веднага да изхвърчи от кабинета, но се въздържа. Бавно отвори очите си. Тънките устни на Морисън се бяха разтворили в усмивка. Чарлз не можеше да определи дали мъжът срещу него знаеше каква ще бъде реакцията му и затова го дразнеше, или наистина вярваше, че му съобщава добра новина.

— Не мога да ви опиша колко съм доволен — продължи Морисън, — че ръководството избра човек от моя отдел. Не че ме изненадва, всъщност. Ние всички работим неуморно за Уайнбъргър. Просто е хубаво да получаваме подобно признание от време на време. И, естествено, вие бяхте моят избор.