Робин Кук - Треска

Педиатричното отделение беше също толкова незаплашително. В чакалнята на д-р Уайли вече имаше петима пациенти. За нещастие на Мишел, никой от тях не беше на възраст над две години. Тя беше готова да заплаче, но случайно погледът й попадна на една отворена врата към кабинетите и си спомни защо беше дошла. Облягайки се на Катрин, тя прошепна:

— Ти не мислиш, че ще ми бият инжекции, нали?

— Нямам представа — каза Катрин. — Но после, ако ти се иска, можем да си устроим някакво забавление. Каквото решиш.

— Бихме ли могли да отидем при баща ми? — очите на Мишел блеснаха.

— Естествено. — Катрин спря количката до един празен стол и също седна.

От кабинета излязоха една майка и хленчещото й петгодишно момченце. Една от другите майки, с бебе на ръце, стана и влезе.

— Ще попитам сестрата дали мога да ползвам телефона. Искам да разбера къде е Тед Шонхаузер. Ти си добре, нали? — каза Катрин.

— Добре съм — отговори Мишел. — Всъщност, отново съм по-добре.

— Добре — каза Катрин, докато ставаше.

Мишел се загледа в дългата й кафява коса, която се развяваше зад нея, докато отиваше към сестрата и после набираше номера на телефона. Спомняйки си, как баща й казваше, че много я харесва, на Мишел й се прииска да има коса със същия цвят. Изведнъж си пожела да е наистина вече стара, да кажем на двадесет години, така че да е станала лекар, да си говори с Чарлз и да работи в лабораторията му. Чарлз беше казал, че на докторите не им се налага да бият инжекция; правят го сестрите. Мишел се надяваше да няма нужда от инжекции. Мразеше ги.

— Д-р Мартел — извика д-р Питър Морисън, застанал на вратата на лабораторията на Чарлз. — Не ви ли предадоха съобщението ми?

Чарлз спря да зарежда серумните проби в автоматичния брояч за радиоактивност и погледна към Морисън, административния началник на отдела за психология. Мъжът стоеше облегнат на дръжката на вратата, а флуоресцентната светлина от тавана рефлектираше в тесните му очила с рамки от костенурка. Лицето му беше обтегнато, ядосано.

— Ще дойда след десет или петнадесет минути — каза Чарлз. — Имам да свърша още някои важни работи.

Морисън обмисли за момент думите на Чарлз.

— Ще ви чакам в канцеларията си. — Вратата бавно се затвори зад него.

— Не трябва да го предизвикваш — каза Елън, след като Морисън беше заминал. — Можеш само да си навредиш.

— За него е добре — каза Чарлз. — Дава му материал за размишления. Убий ме, не знам какво друго прави в тази негова канцелария.

— Някой трябва да се занимава и с административните въпроси — каза Елън.

— Иронията е в това, че някога той беше добър научен работник. Сега целият му живот се ръководи от амбицията да стане директор и всичко, което прави, е да размахва хартийки, да прави събрания, да ходи на обяд и да посещава дарителски сбирки.

— От даренията набира фондове.

— Да, предполагам — каза Чарлз. — Но нямаш нужда от докторска титла по психология, за да правиш това. И мисля, че е пропиляно доста време. Ако хората, даряващи пари на тези сбирки, някога разберат каква малка част от тях действително отиват за изследвания, биха се ужасили.

— Тук съм съгласна с теб — отговори Елън. — Но защо не оставиш аз да довърша тези проби. Ти иди да видиш Морисън и приключи с този въпрос, защото после ще имам нужда от теб, да ми помогнеш да вземем кръв от плъховете.

След десет минути Чарлз се изкачваше по металните пожарни стълби за втория етаж. Нямаше никаква представа защо Морисън го викаше, въпреки че се досещаше, че може да е за един от онези разгорещени разговори, целящи да го накарат да публикува статия за някое наближаващо събрание. Възгледите на Чарлз за публикациите бяха много различни от тези на колегите му. Той никога не беше проявявал наклонности към втурване в печата. Въпреки че кариерите на научните работници често се измерваха с броя на публикуваните статии на някой доктор, упоритото усърдие на Чарлз и неговия ум му бяха спечелили по-голямо уважение сред колегите му, много от които често казваха, че големите научни открития се правеха от хора като Чарлз. Само администрацията се оплакваше.

Канцеларията на д-р Морисън беше на втория етаж, където коридорите бяха боядисани в приятно бежов цвят, а по стените — високи строги маслени портрети на бивши директори в академични облекла. Атмосферата беше коренно различна от тази на обикновените лаборатории от приземния и първия етаж, и създаваше по-скоро впечатление за процъфтяващи адвокатски кантори, отколкото на непечеливша медицинска организация. Разкошът й винаги дразнеше Чарлз; той знаеше, че парите идваха от хора, които вярваха, че допринасят за науката.