Робин Кук - Треска

Чарлз приключи монолога си с ръце, облегнати на бюрото на Морисън. Последва напрегната тишина. Морисън прочисти гърлото си, издърпа кожения си стол и седна.

— Много интересно — каза той. — За нещастие, не сме в метафизическия бизнес. И трябва да ви напомня, че върху имунологичните аспекти на рака се работи повече от десетилетие, но приносът му за удължаване на живота на пациентите, жертви на рака, е много малък.

— Точно в това е въпросът — прекъсна го Чарлз. — Имунологията ще предложи лечение, а не временно успокоение.

— Моля ви — тихо каза Морисън. — Аз ви изслушах, сега ме изслушайте вие. Точно сега разполагаме с много малко средства за имунологията. Това е факт. Проектът „Кансеран“ ни носи огромни субсидии както от Националния Раков Институт, така и от Американското Раково Общество. В Уайнбъргър имаме нужда от тези пари.

Чарлз се опита да го прекъсне, но Морисън го спря. Чарлз тежко седна отново. Можеше да усети тежестта на бюрокрацията на института, обгърнала го като голям октопод.

Морисън ритуално свали очилата си и ги положи върху преспапието.

— Вие сте превъзходен учен, Чарлз. Ние всички знаем това и затова се нуждаем от вас в този момент. Но сте също така и черната овца, та в този смисъл повече ви толерираме, отколкото одобряваме. Имате врагове тук, може би мотивирани от завист, а може би и от високото ви самомнение. Защитавал съм ви в миналото. Но не забравяйте и онези, които ще се радват да ви видят гърба. Казвам ви го за ваше собствено добро. На събранието снощи споменах, че може и да откажете да се занимавате с проекта. Беше решено, че ако го направите, с работата ви тук ще е свършено. Ще бъде достатъчно лесно да намерим някой, който да заеме мястото ви за проект като този.

Свършено! Думата болезнено рикошира в съзнанието на Чарлз. Той се опита да събере мислите си.

— Мога ли да кажа нещо сега? — попита Чарлз.

— Разбира се — каза Морисън, — кажете ми, че ще се заемете с проекта „Кансеран“. Това очаквам да чуя.

— Работих много там долу — каза Чарлз, игнорирайки последния коментар на Морисън, — и напредвам много бързо. Нарочно го пазех в тайна, но вярвам, че наистина съм много близо до разкриване същността на рака и вероятното му лечение.

Морисън съсредоточи вниманието си върху лицето на Чарлз, опитвайки се да долови някакъв знак за това, че е искрен. Трик ли му разиграваше? Или се заблуждаваше от мания за величие? Морисън се вгледа в ясносините очи на Чарлз, високото му, набраздено чело. Той знаеше всичко за миналото му, за смъртта на съпругата му, за внезапната смяна на практиката му на лекуващ лекар, с тази на научен работник. Знаеше, че Чарлз е блестящ учен, но самотник. Той подозираше, че представата на Чарлз за „наистина много близо“ можеше съвсем спокойно да значи десет години.

— Лечение на рака — каза Морисън, без да се старае да прикрива саркастичната нотка в гласа си. Задържа погледа си на лицето на Чарлз. — Колко хубаво само. Всички ще се гордеем. Но… ще трябва да почака, докато приключим с проучването за „Кансеран“. „Лесли Фармасютикълс“, които имат патента, нямат търпение да пуснат производството. А сега, д-р Мартел, ако ме извините, имам работа за вършене. Въпросът е приключен. Лабораторните дневници за „Кансеран“ са в наличност, така че, атакувайте. Желая ви късмет. Ако срещнете проблеми, уведомете ме.

Чарлз се измъкна от канцеларията като зашеметен, смазан от перспективата да бъде откъснат от собствената си работа в толкова критично важен период. Осъзнал насмешливия поглед на педантичната секретарка на Морисън, той стигна до пожарното стълбище почти на бегом и с трясък отвори вратата. Спусна се бавно надолу, главата му се пръскаше от мисли. Никога в живота му никой не беше го заплашвал с уволнение. Въпреки че беше убеден, че можеше да си намери работа, само мисълта, че ще остане изхвърлен по течението дори за кратко време, го отчайваше, особено при настоящите му трупащи се финансови задължения. Отказвайки се от частната си практика, Чарлз се беше отказал всъщност и от статуса си на сравнително богат човек. Със заплатата му от института те едва свързваха двата края, особено сега, когато Чък учеше в колежа.

Стигайки до първия етаж, Чарлз зави надолу по коридора към лабораторията си. Трябваше му време да обмисли.

Беше техен ред. Една сестра, която изглеждаше като току-що излязла от филм на Дорис Дей от петдесетте, извика името на Мишел и задържа вратата отворена. Мишел стисна здраво ръката на мащехата си, докато влизаха във вътрешния кабинет. Катрин не беше сигурна коя от тях двете е по-напрегната.