Робин Кук - Треска

Катрин бе шокирана. Фатална? Да умре? Такива думи можеха да се отнасят само за стари хора, не за малко момче, което само преди няколко седмици беше у тях, в кухнята им, и кипеше от живот и енергия. С мъка преодоля желанието си да избяга обратно долу, на първия етаж. Вместо това прегърна Мардж.

— Само че непрекъснато се питам, защо? — проплака Мардж, стараейки се да запази самообладание все пак. — Казват, че добрият Господ си има своите причини, но бих искала да знам защо! Тад беше толкова добро момче. И всичко изглежда така нечестно.

Извикала на помощ всичките си сили, Катрин започна да говори. Не беше обмисляла какво точно ще каже. То просто си дойде само. Заговори за Бог и смъртта по начин, който изненада и самата нея, защото не беше религиозна в традиционния смисъл на думата. Беше отгледана като католичка и дори за кратко време, когато беше на десет, разправяше, че ще стане монахиня. Но в колежа се обяви против ритуалите на църквата и дори бе станала донякъде догматик, но не си направи труда да преосмисли вярванията си. И все пак думите й вероятно бяха смислени, защото Мардж реагира; дали се дължеше на примирението й, или просто на човешката топлота, Катрин не успя да прецени. Но Мардж се успокои и дори съумя леко да се усмихне.

— Трябва да тръгвам — каза накрая Катрин. — Трябва да се върна при Мишел. Но ще дойда пак и ще се обадя тази вечер, обещавам.

Мардж кимна и целуна Катрин, преди да влезе при сина си.

Катрин пристъпи в коридора. Задъхана, спря пред вратата. В болницата беше толкова страшно, колкото беше очаквала, че ще бъде.

— Струва ми се, че нямаме кой знае какъв избор — каза Елън, поставяйки чашата си с кафе на бюрото. Беше седнала на лабораторния стол и гледаше надолу към Чарлз, свит в стола зад бюрото си. — Недостойно е, че трябва да забавим работата си точно на този етап, но какво можем да направим? Може би трябваше да държим Морисън в течение на успехите ни.

— Не — каза Чарлз. Седеше така с лакти, опрени на бюрото, с лице, заровено в дланите и недокоснато кафе в чашата. — Ако бяхме му казали, досега сто пъти щеше да ни спре, за да напишем някоя проклета статия. Това щеше да значи изоставане с години.

— Но е единственият начин, по който това сега може да се избегне — каза Елън. Пресегна се и сложи ръка на рамото на Чарлз. Тя може би по-добре от всички разбираше колко му е трудно. Той ненавиждаше каквото и да е вмешателство в работата му, особено административното. — Но ти си прав. Ако знаеха с какво се занимаваме, щяха да нахълтват тук всеки ден. — Остави ръката си на рамото му. — Всичко ще се оправи. Просто трябва да намалим малко темпото.

Чарлз вдигна поглед към очите на Елън, които бяха толкова тъмни, че зениците се сливаха с ирисите. Ясно усещаше ръката й на рамото си. След краткотрайната им връзка, тя съзнателно избягваше да го докосва. А сега, първо го обвини в безчувственост, а после сложи ръката си: съвсем объркващи сигнали.

— Тази глупост с „Кансеран“ ще отнеме известно време — каза той. — От шест месеца до една година, ако всичко върви гладко.

— Защо да не правим и двете неща едновременно? — каза Елън. — Можем да удължим работното си време, да работим през нощта. Готова съм да го направя за теб.

Чарлз се изправи. Да работят нощем? Погледна тази жена, с която смътно си спомняше, че някога е спал; изглеждаше толкова отдавна. Кожата й имаше същия мургав цвят, като тази на Елизабет и на Мишел. Въпреки че Елън го привличаше физически, с нея не вървеше; те бяха партньори, колеги, работеха заедно, но не можеха да бъдат любовници. Беше тромава връзка; и любенето им беше някак тромаво, като на пубертети. Катрин не беше красива като Елън, но от самото начало с нея беше по-пълно, по-задоволяващо.

— Имам по-добра идея — каза Чарлз. — Защо да не отида при директора, през главата на Морисън, и просто да сложа картите на масата и да обясня, че е определено по-важно да продължим да се занимаваме със собствената си работа.

— Не вярвам да помогне — предупреди Елън. — Морисън ти каза, че решението идва от борда на директорите. Д-р Ибанез няма да го отмени. Мисля, че само ще си навлечеш неприятности.

— А аз мисля, че си струва риска. Помогни ми да съберем лабораторните дневници. Ще му покажа с какво сме се занимавали.

Елън се плъзна от стола и се отправи към вратата за коридора.

— Елън? — извика Чарлз, изненадан от постъпката й.

Тя не спря.

— Прави каквото искаш, Чарлз. И без това винаги го правиш. — Вратата се затвори зад нея.