Робин Кук - Треска

Първият импулс на Чарлз беше да я настигне. Но бързо се отказа. Беше разчитал на подкрепата й. Освен това, имаше да върши по-важни неща, отколкото да се тревожи за настроенията и държанието на Елън. Ядосан, той я изхвърли от мислите си и се съсредоточи върху главната протоколна книга и дневниците с последните резултати, които бяха разхвърляни по бюрото и рафтовете наоколо. Взе ги и като репетираше наум какво точно ще каже, тръгна обратно по пожарното стълбище.

Редицата от любопитни секретарки от администрацията наблюдаваше устрема му надолу по коридора. Цялата група знаеше, че му е наредено да се заеме с проучването на „Кансеран“ и че тази идея никак не му допадаше.

Чарлз не обърна внимание на втренчените погледи, въпреки че се чувстваше като вълк в птича клетка, когато се приближи до секретарката на д-р Ибанез, мис Вероника Евънс. Поради длъжността, която заемаше, нейното бюро беше отделено от останалата част на помещението с панелни прегради. Тя беше в Института дори преди идването на Ибанез. Беше добре поддържана жена с масивно телосложение и неопределима средна възраст.

— Бих искал да се срещна с директора — каза Чарлз с нетърпящ възражение глас.

— Имате ли определен час? — Никой не можеше да се налага над мис Евънс.

— Просто му кажете, че съм тук — каза Чарлз.

— Боя се, че… — започна мис Евънс.

— Ако не му кажете, че съм тук, ще нахълтам направо вътре! — Гласът на Чарлз беше твърдо овладян.

Лицето на мис Евънс придоби едно от прочутите си пренебрежителни изражения, тя бавно се надигна и изчезна във вътрешния кабинет. Когато се появи отново, тя просто задържа вратата отворена и кимна на Чарлз да влезе.

Канцеларията на Ибанез беше просторна ъглова стая, с лице към юг и изток. Зад отчасти замръзналата река, наред със студентските общежития на Бостън Юнивърсити, се виждаше и частица от Бостънското небе. Ибанез седеше зад огромно, антикварно испанско бюро. Гледката оставаше зад гърба му. На стол пред бюрото беше д-р Томас Брайтън.

Смеейки се над някаква шега от провеждания преди влизането на Чарлз разговор, д-р Карлос Ибанез с широк жест на тънката пура, която пушеше, посочи към един стол. Ореол от сив дим обкръжаваше главата на директора, подобно на дъждовен облак над тропически остров. Той беше дребен мъж във втората половина на шестдесетте, предразположен към внезапни бързи движения, особено на ръцете си. Тъмното му лице беше обрамчено със сребриста коса и сребриста козя брадичка. Гласът му беше изненадващо плътен.

Чарлз седна, смутен от присъствието на д-р Брайтън. От една страна, беше вбесен заради този мъж, както по професионални, така и поради лични причини. От друга, изпитваше съчувствие към доктора, който трябваше да се изправи лице в лице срещу скандала, а и срещу внезапно срутилите се илюзии в живота му.

Д-р Брайтън хвърли бърз, но несъмнено неприязнен поглед към Чарлз, преди да се обърне отново към д-р Ибанез. Този единствен поглед беше достатъчен, за да подкопае чувствата на Чарлз. Чарлз се зае да изучава профила на Брайтън. Според него, беше млад човек: на тридесет и една. А изглеждаше по-млад: рус и красив, в стила на Айви лигата.

— А, Чарлз — каза Ибанез с известно смущение, — тъкмо казвах довиждане на Томас. Жалко, че в стремежа си да завърши изследванията по проекта „Кансеран“, постъпи глупаво.

— Глупаво! — избухна Чарлз. — Криминално би било по-точно казано.

Томас се изчерви.

— Хайде, Чарлз, имал е най-добри мотиви. Ние знаем, че не е искал да злепостави института. Истинският криминален престъпник е този, който е подал информацията на пресата и ние имаме съвсем сериозно намерение да открием кой е бил и да го накажем най-строго.

— А д-р Брайтън? — попита Чарлз, като че ли него го нямаше въобще в стаята. — Подкрепяте ли това, което той направи?

— Разбира се, че не — каза Ибанез. — Но униженията, които изтърпя в ръцете на пресата, ми се струват достатъчно наказание. През последните няколко години ще му бъде трудно да си намери работа, която да съответства на талантите му. Уайнбъргър определено не би могъл да финансира кариерата му повече. Всъщност тъкмо му разказвах за група лекари-интернисти във Флорида, където съм сигурен, че бихме могли да му осигурим място.

Последва неловка пауза.

— Е — каза д-р Ибанез като стана на крака и заобиколи бюрото си.

Брайтън също стана, когато д-р Ибанез се приближи. Д-р Ибанез сложи ръка на рамото на Брайтън и го изпрати до вратата, игнорирайки Чарлз.