Робин Кук - Треска

— Пфюу — подсвирна Белман, несигурен какво да запише в бележника си.

— Най-вълнуващото нещо — каза ентусиазирано Чарлз, — е, че всичко това има научна логика. Ракът в днешно време е един вид изродена прастара система, в която организмите могат да приемат нови клетъчни компоненти.

— Предавам се — каза Белман и затвори бележника си.

— И другото, което искате да кажете, д-р Мартел — каза д-р Ибанез, — че ви предстои още дълъг път в това ваше проучване.

— Абсолютно вярно — каза Чарлз, — но темпото става все по-бързо.

— Обаче няма причина, освен собствените ви предпочитания, да не отложите тази работа за известно време.

— Само тази, че изглежда толкова многообещаващо. Ако се окаже така плодотворна, колкото очаквам, тогава би било трагично да не го предложим на хората възможно най-бързо.

— Но само по ваше мнение изглежда така многообещаващо. Трябва да призная, че звучи интересно и мога да ви уверя, че Уайнбъргър ще ви подкрепя както досега. Но първо вие ще трябва да помогнете на Уайнбъргър. Вашите собствени интереси ще трябва да почакат; трябва незабавно да се заемете с проекта „Кансеран“. Ако откажете, д-р Мартел, ще трябва да продължите с изследванията си другаде. Не желая повече дискусии. Въпросът е приключен.

За момент Чарлз остана на мястото си с безизразно лице, отразяващо вътрешната му несигурност. Ентусиазмът, с който беше изложил същността на работата си, беше дотолкова подсилил надеждите му, че отказът на д-р Ибанез произведе парализиращ ефект, особено съчетан със заплахата, че може да го изхвърлят от лабораторията му. Предупреждението, че ще го уволнят, звучеше много по-ужасяващо от Ибанез, отколкото от Морисън. Работата на Чарлз и собственото му аз бяха толкова тясно свързани, че той не можеше да си ги представи отделени. С усилие събра лабораторните си дневници.

— Вие не сте най-популярната личност в персонала — тихо добави Ибанез, — но ако се включите, можете да промените това. Искам да ми кажете, д-р Мартел — с нас ли сте?

Чарлз кимна с глава без да вдига поглед, усетил окончателното унижение на безусловното поражение. Обърна се и излезе, без да промълви и дума.

След като вратата се затвори, Белман погледна пак към Ибанез.

— Каква странна реакция. Надявам се да не създаде проблеми. Това евангелско отношение ме плаши до смърт.

— Споделям това чувство — замислено каза Ибанез. — За нещастие, той се е превърнал в научен фанатик, а като всички фанатици, може да създава неприятности. А това е твърде лошо, защото е първокласен изследовател, може би най-добрият при нас. Но хора като него могат да ни изхвърлят като безработни на улицата, особено в тази ера на орязани субсидии. Чудя се дали Чарлз се замисля откъде идват парите за издръжка на института. Ако хората от Националния Раков Институт бяха чули монолога му за хемотерапията, щяха да получат удар.

— Ще трябва да държа пресата далеч от него — каза Белман.

Д-р Ибанез се разсмя.

— Това поне няма да е трудно. Чарлз никога не се е интересувал от реклама.

— Убеден ли сте, че той е най-подходящ за проекта „Кансеран“? — попита Белман.

— Той е единственият. Нямаме друг с професионална репутация като неговата. Всичко, което се иска от него, е да довърши изследването.

— Но ако някак обърка нещата… — разтревожи се Белман.

— Изобщо не си го помисляй — каза Ибанез. — Ако той обърка нещо с „Кансеран“ на този етап, ще ни се наложи да направим нещо драстично. Иначе всички ще си търсим работа.

Отвратен от себе си, Чарлз се затътри обратно към лабораторията си. За пръв път от почти десет години, с носталгия се замисли за частната си практика. Не за онази страна на клиничната медицина, която го изправяше лице в лице с пациента, а по-скоро за автономията. Чарлз беше свикнал да владее положението и до този момент не беше осъзнал колко малко власт имаше в Уайнбъргър.

За втори път през този ден, Чарлз затръшна вратата на лабораторията си, раздрънквайки стъклениците по рафтовете и хвърляйки в ужас животните си. Също за втори път стресна Елън, която сръчно улови пипетата, изхвръкнала от плота при рязкото й движение.

Беше на път да протестира, но когато погледна изражението на Чарлз, замълча.

В изблик на безсилна, погрешно насочена ярост Чарлз захвърли лабораторните дневници върху плота. Единият падна на пода, а другият изхвърча върху един дестилационен апарат, при което парченца стъкло се разхвърчаха из цялата стая.

Елън инстинктивно отстъпи назад и скри лицето си с ръка. Все още неудовлетворен, Чарлз грабна една Еленмайерова колба и я запрати в мивката. През всичките шест години на съвместна работа, Елън не беше го виждала в подобно състояние.