Робин Кук - Треска

Тя се изправи, неспособна да остане на мястото си и секунда повече.

— Извинете ме — каза, отправяйки се към сестрата. — Моето малко момиченце, Мишел Мартел. Имате ли представа още колко ще продължат?

— Лекарят не ни е казал — учтиво отвърна сестрата. Тя седеше с болезнено изпънат гръб, така че значителният й ханш се подаваше от гърба на стола.

— Но тя е там от дълго време — продължи Катрин, надявайки се на подкрепа.

— Д-р Уайли извършва щателно прегледите. Сигурна съм, че скоро ще излезе.

— Често ли му отнемат повече от час? — попита Катрин. Тя се чувстваше някак суеверно задължена да задава въпроси, като че ли по този начин може да повлияе на крайния резултат.

— Разбира се — каза сестрата от приемната. — Прегледите му отнемат толкова време, колкото му е нужно. Той никога не прибързва. От този тип лекари е.

Но защо му е нужно цялото това време, продължи да се пита Катрин, докато се връщаше на мястото си. Гледката на Тад в пластмасовата му клетка непрекъснато се връщаше в съзнанието на Катрин. Беше ужасяващ шок фактът, че децата наистина се разболяват сериозно. Тя бе вярвала, че подобни случаи са рядкост, която става само с чуждите деца, с децата, които не познаваш. Но Тад беше съсед, приятел на дъщеря й. Катрин потръпна.

Вземайки друго списание, Катрин хвърли поглед на рекламите; имаше усмихнати, щастливи хора, заети с лъскане на подове, купуване на нови коли. Опита се да реши какво да приготви за вечеря, но не успя. Защо Мишел се бавеше толкова много?

Пристигнаха още две майки с пухкави розови пакети, които явно бяха бебета. После друга майка и дете: малко момченце на около две, с огромен виолетов обрив, който покриваше половината му лице.

Чакалнята беше вече претъпкана и Катрин започна да диша с мъка. Изправяйки се, за да направи място на втората майка с бебето, Катрин се опита да не гледа към двегодишното дете с ужасния, обезобразяващ обрив. Страхът й се усили. Изминали бяха час и двадесет минути, откакто остави Мишел. Усети, че трепери.

Още веднъж приближи към сестрата и застана смутено пред бюрото й.

— Мога ли да ви помогна? — каза сестрата с болезнено учтив маниер.

Катрин изпита желание да се пресегне и да разтърси тази жена, чиято колосана белота предизвикваше обтегнатите й нерви. Не се нуждаеше от учтивост, имаше нужда от топлота и разбиране, от капчица чувство.

— Мислите ли, че ще бъде възможно — попита Катрин — да разберете защо се бавят толкова?

Преди сестрата да успее да отговори, вратата в ляво се отвори и д-р Уайли надникна в стаята. Огледа чакащите, докато очите му се спряха на Катрин.

— Мисис Мартел, мога ли да поговоря с вас? — Гласът му беше безизразен и той се прибра, оставяйки вратата отворена.

Катрин забърза след него, нервно опипвайки цветните шноли в косите си, за да се увери, че са на мястото си, и влезе, после внимателно затвори вратата.

Уайли се беше отдръпнал до бюрото си, но стоеше прав, полуоблегнат на ръба му, с кръстосани на гърдите ръце.

Изключително чувствителна към всеки нюанс, Катрин изпитателно се взря в широкото лице на д-р Уайли. Челото му беше дълбоко набраздено, нещо, което тя не беше забелязала при първата им среща. Мъжът не се усмихваше.

— Имаме нужда от разрешението ви за един преглед, за вземане на една проба — каза д-р Уайли.

— В ред ли е всичко? — попита Катрин. Опита се да го каже нормално, но гласът й прозвуча твърде силно.

— Всичко е под контрол — каза д-р Уайли. Освобождавайки ръцете си, той се пресегна да вземе един лист от бюрото си. — Но трябва да направим един специфичен диагностичен тест. Ще ми трябва подписът ви върху този формуляр. — Той подаде документа на Катрин.

Тя го пое с трепереща ръка.

— Къде е Мишел? — Очите й се плъзнаха по написаното. Беше в стандартен медицински стил.

— В един от кабинетите за преглед. Можете да я видите, ако държите, но бих предпочел първо да направя този тест. Нарича се аспирация на костен мозък.

— Костен мозък? — Катрин рязко изправи глава. Думите му предизвикаха страшната картина на Тад в пластмасовата му палатка.

— Това не е нещо, за което трябва да се безпокоите — каза д-р Уайли, забелязвайки изненаданата реакция на Катрин. — Само обикновен тест, много подобен на кръвна проба.

— Мишел апластична анемия ли има? — светкавично изрече Катрин.

— В никакъв случай. — Д-р Уайли беше съвсем шокиран от реакцията й. — Искаме да направим този тест, за да се опитаме да поставим диагноза, но мога да ви уверя, че Мишел не страда от апластична анемия. Моля да ме извините, но какво ви накара да зададете този въпрос?