Робин Кук - Треска

— Ако ми кажеш „казах ти, че ще стане така“, ще изкрещя — каза Чарлз, хвърляйки се в металния си въртящ стол.

— Д-р Ибанез не пожела да те изслуша? — каза Елън предпазливо.

— Изслуша ме. Обаче не ми обърна внимание. А аз просто подвих опашка като хартиен тигър. Беше ужасно.

— Не мисля, че си имал друг избор — каза Елън. — Така че, не обвинявай себе си. Както и да е, каква е програмата ни?

— Програмата е да приключим проучването за ефикасността на „Кансеран“.

— Веднага ли започваме? — попита Елън.

— Веднага — уморено отвърна Чарлз. — Всъщност, защо не отидеш да вземеш лабораторните дневници за „Кансеран“. За известно време не искам да разговарям с никого.

— Добре — тихо каза Елън. Олекна й, че й поставиха задача, заради която ще излезе от лабораторията за няколко минути. И усещаше, че Чарлз имаше нужда да остане малко сам.

След като Елън излезе, Чарлз не помръдна, и се опита да не мисли. Но усамотението му не трая дълго. Вратата се отвори рязко и Морисън влетя в лабораторията.

Чарлз се завъртя на стола си и вдигна поглед към Морисън, чиито вени по слепоочията се бяха издули в момента като снопчета спагети. Беше вбесен.

— Дотук беше общо взето края на търпението ми — изкрещя той през побелелите си устни. — До гуша ми дойде от липсата ти на уважение. Какво те кара да си въобразяваш, че си толкова важен, та не се налага да спазваш правилата на обикновения протокол? Не би трябвало да ти припомням, че съм ти началник. От теб се очаква да минеш през мен, когато имаш въпроси по отношение на администрацията, не да отиваш при директора.

— Морисън, направи ми услуга — каза Чарлз, — изчезвай, по дяволите, от моята лаборатория!

Мъничките очи на Морисън се наляха с бледорозово. Ситни капчици пот избиха по челото му, когато проговори:

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че в момента ако ти не беше аварийният ни изход от ситуацията, бих се погрижил да те изхвърля от Уайнбъргър още днес. Късмет имаш, че не можем да си позволим още един скандал. Но по-добре се постарай да блеснеш с този проект „Кансеран“, ако имаш намерение да останеш на работа тук.

Без да изчака отговор, Морисън изфуча от лабораторията. Чарлз остана сам с тихото жужене на хладилните компресори и тиктакането на автоматичния брояч за радиоактивност. Това бяха познати звуци и му действаха успокоително. Може би, каза си той, тази история с „Кансеран“ няма да е чак толкова лоша; може би, би могъл да приключи с изследването бързо, в случай че експерименталните протоколи са в ред; може би Елън беше права и биха могли да работят едновременно върху двата проекта, като използват някога нощите.

Внезапно зазвъня телефонът. Той се поколеба дали да го вдигне, изчака три, после четири сигнала. На петия отвори.

— Ало — казаха от другата страна. — Говори мисис Крейн от счетоводния отдел на Нортийстърн Юнивърсити.

— Да — каза Чарлз. Трябваха му няколко секунди, докато свърже училището с Чък.

— Извинете за безпокойството — каза мисис Крейн. — Но синът ви ни даде този телефонен номер. Струва ми се, че отдавна сте просрочили таксата от 1650 долара.

Чарлз запремята в ръката си малка кутийка кламери, чудейки се какво да каже. Да не може да плаща сметките си, за него беше ново преживяване.

— Г-н Мартел, там ли сте?

— Д-р Мартел — каза Чарлз, въпреки че веднага щом я поправи, се почувства глупаво.

— Извинете ме, д-р Мартел — каза мисис Крейн с неподправено угризение, — можем ли да очакваме таксата в близко бъдеще?

— Естествено — каза Чарлз. — Чекът вече е изпратен. Извинете ме за недоглеждането.

Чарлз затвори телефона. Знаеше, че веднага трябва да осигури заем. Отчаяно се надяваше Чък да се справя достатъчно добре и да не специализира психология. Вдигна отново слушалката, но не набра номер. Реши, че ще спести време, ако отиде лично в банката; освен това, малко свеж въздух и известно време далеч от Морисъновци и Ибанези, щяха да му се отразят добре.

Прелиствайки страниците на едно старо издание на списание „Тайм“, Катрин се раздвижи на стола си, обхваната от нова вълна на напрежение. В началото, чакалнята на д-р Уайли й изглеждаше като убежище от ужасите в останалата част на болницата, но с продължителното чакане несигурността и лошите предчувствия започваха отново да вземат връх. Погледна часовника си и установи, че Мишел е в кабинета вече повече от час. Нещо явно не беше наред!

Започна да нервничи, кръстосвайки и отпускайки крака, поглеждайки все по-често часовника. За нещастие, в стаята не се водеше разговор и почти нищо не се движеше, освен ръцете на една жена, която плетеше, и две едва проходили деца, които несръчно си играеха с кубчета. Внезапно Катрин разбра какво я смущаваше. Всичко беше прекалено плоско, безчувствено. Като двуизмерно отражение на триизмерна картина.