Робин Кук - Треска

С нарастващо отчаяние, Мишел наблюдаваше как нахлузва ръкавицата на всяка ръка — първо я придръпваше около китката, после оправяше всеки пръст поотделно.

— Не искам повече игли — каза Мишел, а очите й се изпълниха със сълзи. — Искам просто да си отида в къщи. — Опита се да не заплаче, но безуспешно.

— Хайде, хайде — започна да я успокоява мис Хемърсмит, галейки я по косата.

Мишел блъсна ръката на мис Хемърсмит и се опита да седне, но желязна хватка около китката й прекъсна опита.

— Моля ви — едва проплака тя.

— Мишел! — рязко извика д-р Уайли, а после смекчи тона. — Зная, че не се чувстваш добре и зная, че ти е трудно, но трябва да го направим. Ще свършим само след един момент, ако ни помогнеш.

— Не! — упорито каза Мишел. — Искам баща си.

Д-р Уайли се обърна към мис Хемърсмит:

— Може би мисис Леви може да дойде тук за момент и да ни помогне.

Мис Хемърсмит излезе тежко от стаята.

— Добре, Мишел, просто легни и се успокой за момент — каза д-р Уайли. — Сигурен съм, че татко ти наистина ще се гордее с теб, когато му разкажа колко храбра си била. Всичко ще свърши за минута. Обещавам ти.

Мишел легна, затвори очи и почувства как сълзите се стичат по бузите й. Интуитивно знаеше, че Чарлз ще се разочарова, ако разбере как се е държала като бебе. В края на краищата щеше да бъде последното убождане. Но вече бяха уболи и двете й ръце и се чудеше къде ли ще го направят този път.

Вратата отново се отвори и Мишел се надигна да види кой идва. Влезе мис Хемърсмит, последвана от две други сестри, като едната носеше някакви кожени ремъци.

— Няма да се наложи да я връзваме, не, не мисля — каза д-р Уайли. — Добре, Мишел, сега просто легни кротко за момент.

— Хайде, сладурче — подкани я мис Хемърсмит, заставяйки отстрани до Мишел.

Една от другите сестри застана отсреща, а другата пред краката й.

— Д-р Уайли е най-добрият доктор на света и би трябвало да си благодарна, че се грижи за теб — каза мис Хемърсмит, като издърпа чаршафа надолу до краката на детето.

Притискайки здраво ръцете си към тялото, Мишел неохотно се опита да се противопостави, когато мис Хемърсмит издърпа нощницата така, че откри телцето й от малките гърди до щръкналите колене.

Наблюдаваше, когато сестрите махнаха хавлията от масичката на колела. Д-р Уайли се зае с инструментите отгоре, застанал с гръб към нея. Чуваше звън на стъкло и шум от някаква течност. Когато докторът се обърна, в двете си ръце държеше по едно напоено памуче.

— Само малко ще ти почистя кожата — обясни той, като започна да търка бедрената й кост.

Водата, която се стече надолу по бедрото и образува малка локвичка върху леглото, се стори тревожно студена на Мишел. Това беше ново усещане, не както при предишните спринцовки. Тя се надигна да види какво става, но лекарят внимателно я подкани да легне отново.

— Ще свърши само след един момент — каза мис Хемърсмит.

Мишел погледна към лицата на сестрите. Те всички се усмихваха, но усмивките им бяха изкуствени. Мишел усети паника.

— Къде ще ме убодете? — изпищя тя, опитвайки се отново да седне.

В момента, в който помръдна, усети как я притиснаха силни ръце и я сложиха обратно на мястото й. Дори глезените й бяха стегнати в желязна хватка. Притиснаха я здраво към масата и това засили паниката й. Опита да се бори, но ръцете около крайниците й се стегнаха още повече.

— Не! — запищя Мишел.

— Спокойно сега — каза д-р Уайли и прекара металносива драперия с отвор в средата, над тази на Мишел, след което го закрепи над бедрената кост. Обърна се пак към масичката и започна да прави нещо. Когато отново се появи в зрителното поле на Мишел, държеше в ръцете си огромна спринцовка с три скоби от неръждаема стомана за захващане на пръстите.

— Не! — изкрещя Мишел и с цялата си сила се опита да се отскубне от сестрите. Моментално усети смазващата тежест на мис Хемърсмит върху гърдите си, което почти спря дишането й. После усети острата болка от иглата, която прониза кожата над костта й, и парливо усещане след това.

Чарлз отхапа от ъгъла на пастърмата върху белия хляб, улавяйки парче месо с пръстите си, преди да падне върху бюрото. Беше гигантски сандвич, единственото хубаво нещо, предложено в кафетерията на института. Елън му го донесе в лабораторията, тъй като Чарлз не искаше да вижда никого и с изключение на краткото си отбиване в Първа Национална Банка, прекара времето на бюрото си, заровен в експерименталния протокол за „Кансеран“. Успя да прегледа лабораторните дневници и за своя изненада установи, че са добре подредени. Започна да усеща известен оптимизъм, че завършването на проучването може да не бъде така трудно, както си беше представял; вероятно биха могли да го направят за шест месеца. Преглътна хапката в устата си и отпи глътка изстинало кафе.