Робин Кук - Треска

— Ти разбираш, че нямам никаква представа дали ще накарам Морисън да ти плаща за извънредния труд — каза Чарлз.

— Не искам… — започна Елън. Но не успя да довърши. Телефонът ги прекъсна.

— Ти се обади — каза Чарлз. — Не искам да говоря с никого.

Елън слезе от стола си и облягайки се на рамото на Чарлз се пресегна през бюрото му за слушалката. Ръката й остана там, докато казваше „Алло“, но после бързо я махна. Внезапно пусна слушалката в скута му и се отдалечи.

— Жена ти е.

Чарлз заопипва за слушалката, която се плъзна между краката му и накрая я задърпа за шнура. Помисли си — сега ли точно трябваше да му се обади Катрин!

— Какво има? — припряно я попита.

— Искам да дойдеш тук, в кабинета на д-р Уайли — каза Катрин със студен, овладян глас.

— Какво става?

— Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Катрин, сутринта не беше от най-добрите за мен. Дай ми поне някаква идея какво става.

— Чарлз, просто ела тук!

— Катрин, покривът пропадна над главата ми тази сутрин. Не мога да изляза сега.

— Ще те чакам — каза Катрин и затвори телефона.

— Проклятие! — кресна Чарлз, докато затръшваше слушалката. Завъртя се на стола си и видя, че Елън се беше оттеглила зад бюрото си. — На всичко отгоре Катрин иска да отида в педиатричната болница, а не ми казва защо. Господи! Какво друго може да се случи днес?

— Това можеш да очакваш, щом се жениш за машинописка.

— Какво? — попита Чарлз. Беше чул, но коментарът му се стори несвързан с разговора.

— Катрин не разбира с какво се занимаваме. Не мисля, че може въобще да си представи напрежението, което изпитваш.

Чарлз замислено изгледа Елън, после сви рамене.

— Може и да си права. Тя явно си мисли, че мога да зарежа всичко тук и да хукна. Може би трябва да позвъня на Уайли и да разбера какво става. — Чарлз грабна слушалката й започна да набира, но спря по средата. Бавно я върна обратно. Мисълта за Мишел възбуди тревога, която потисна раздразнението му. Живо си припомни сутрешната сцена с кръвта от носа й. — По-добре да изтичам до там. Няма да отнеме много време.

— А какво ще стане с нашия график? — попита Елън.

— Ще говорим още, когато се върна. А дотогава, защо не подготвиш разтвора от „Кансеран“ за мишките? Ще инжектираме първата партида веднага щом се върна. — Чарлз отиде до металния шкаф до вратата и извади палтото си. — Кажи да донесат мишките тук, в нашето помещение. Ще ни бъде много по-лесно.

Елън загледа вратата, която се затвори след Чарлз. Каквото и решение да вземеше извън лабораторията, в момента, в който застанеше лице в лице с него, усещаше чувствата си наранени. Елън знаеше, че е абсурдно, но не можеше да направи нищо, за да се предпази. А сега изпита такава смесица от разочарование и гняв, че беше готова да се разплаче. Беше си позволила да се поддаде на приятното вълнение да работи с него нощем. Но това беше глупаво, пубертетско. Тя дълбоко в себе си знаеше, че това не би довело до нищо, което пък й причиняваше още повече страдания.

Благодарна, че има да прави нещо конкретно, Елън се застави да отиде до плота, където бяха оставени стерилните бутилки с „Кансеран“. Беше бял прах, като пудра захар, към който трябваше да добави дестилирана вода. Като разтвор, веществото не беше толкова стабилно, колкото в твърдото си състояние, така че концентрацията трябваше да се провери, преди да се ползва. Тя извади дестилираната вода, после използва настолния компютър, за да изчисли оптималния разтвор.

Докато вадеше спринцовките, в лабораторията влезе д-р Морисън.

— Д-р Мартел не е тук — каза Елън.

— Зная — каза Морисън. — Видях го да напуска сградата. Исках да говоря с вас за момент.

Елън остави спринцовките на плота, сложи ръце в джобовете на престилката и се приближи до Морисън. Не беше обичайна практика началникът на отдел физиология да я търси лично, особено зад гърба на Чарлз. Но след всичко, което вече се беше случило тази сутрин, тя не се изненада особено. Освен това, изражението на лицето му беше толкова хитро-коварно, че предполагаше интрига.

Морисън извади фина златна табакера, отвори я и я поднесе на Елън. Когато тя поклати отрицателно глава, той извади цигара.

— Мога ли да пуша тук? — я попита.

Елън сви рамене. Чарлз не разрешаваше, но не защото представляваше опасност. Просто мразеше миризмата на цигари. Елън усети радостна тръпка на отмъщение, когато мълчаливо кимна.

От джоба на жилетката си Морисън извади златна запалка в комплект с табакерата и изпълни цял ритуал по запалването на цигарата си. Беше преднамерен жест, за да държи Елън в очакване.