Робин Кук - Треска

— Само преди няколко минути посетих детето на съседите ни, което има апластична анемия. Когато казахте костен мозък, това… — Катрин се затрудни да довърши изречението си.

— Разбирам — каза д-р Уайли. — Не се тревожете. Мога да ви уверя, че вероятността за апластична анемия е изключена. Но все пак искаме да направим тест, за да бъдем изчерпателни.

— Мислите ли, че ще трябва да се обадя на Чарлз? — запита Катрин. Изпита облекчение, че Мишел не може да има апластична анемия и благодарност към д-р Уайли, който отхвърли подобна възможност. Въпреки че Чарлз беше казал, че апластичната анемия не е заразна, близостта й беше заплашителна.

— Ако искате да се обадите на Чарлз, направете го на всяка цена. Но нека малко да ви обясня. Аспирацията на костен мозък се извършва с игла, подобна на тази, която използваме за вземане на кръв. Прилагаме малка местна упойка, така че практически е безболезнено и отнема само няколко минути. И след като получим резултатите, всичко ще свърши. Наистина е лесна процедура и я правим често.

Катрин успя да се усмихне и каза, че могат да започнат с теста. Д-р Уайли й харесваше и изпитваше вътрешно доверие към него, особено след като Чарлз несъмнено беше избрал именно него от цяла група педиатри, които познаваше добре, и то още от раждането на Чък. Тя подписа формулярите, после се остави д-р Уайли да я придружи обратно до вратата в претъпканата чакалня.

Мишел лежеше съвсем неподвижно върху масата за прегледи. Въпреки възглавницата под главата й, пред очите си виждаше само тавана с декоративните абажури на флуоресцентните лампи. Но можеше да види и малка част от тапетите, достатъчна, за да различи образи на смеещи се клоуни, кончета люлки, деца с балони. В стаята имаше мивка и въпреки че беше скрита от погледа й, чувстваше как водата капе.

Болницата напълно оправда страховете на Мишел. Три пъти я прободоха с игли. По веднъж на всяка ръка и един път на пръста. И всеки път ги питаше дали това е последно, но никой не й казваше, тъй че тя се боеше, че могат да го направят пак, особено ако мърда прекалено много, така че лежеше съвсем неподвижно.

Чувстваше се смутена от това, че е толкова малко облечена. Бяха й сложили нещо като нощница, но отворена на гърба, така че с кожата си усещаше хартията, с която беше застлана масата. Като погледнеше надолу, виждаше хълмчетата, образувани от краката й под чаршафа, който я покриваше. Дори ръцете й бяха под тази бяла покривка, сплетени върху стомаха й. Трепереше малко, но не каза на никого. Всичко, което искаше, беше само да й върнат дрехите и да си отиде в къщи. При това знаеше, че треската й се е върнала и се страхуваше, че някой може да забележи и тогава пак да я боцнат. Бяха й казали, че й вземат кръв, за да разберат причината за тази треска.

Чу се стържещ звук и врата към стаята се отвори. Беше дебелата сестра и влизаше с гръб, така че тялото й запуши рамката на вратата. Тя теглеше нещо и Мишел чу звука на блъскащи се метални предмети. След като се вмъкна през вратата, сестрата се обърна, тикайки малка масичка на колела. Масичката беше покрита със синя хавлия. На Мишел не й хареса.

— Какво е това? — попита разтревожена тя.

— Разни работи за доктора, сладурче — каза мис Хемърсмит, сякаш й съобщаваше за лакомства. Табелката с името й беше забодена високо на рамото, над пояса на гърдите й, които опасваха гръдния й кош като вътрешна тръба. На гърба й изглеждаше да има толкова плът, колкото и отпред.

— Ще боли ли? — попита Мишел.

— Сладурче, защо задаваш такива въпроси? Ние се опитваме да ти помогнем. — Мис Хемърсмит изглеждаше обидена.

— Всичко, което прави докторът, боли — каза Мишел.

— Хайде сега, това едва ли е вярно — скара й се мис Хемърсмит.

— А, любимата ми пациентка — каза д-р Уайли, отваряйки вратата с рамо. Докато влизаше в стаята, той държеше ръцете си разперени, защото бяха мокри и от тях по пода капеше вода.

Мис Хемърсмит разкъса един пакет и внимателно, с палеца и показалеца си, д-р Уайли задърпа една стерилна салфетка. За ужас на Мишел, на лицето му имаше хирургическа маска.

— Какво ще правите? — попита тя, очите й бяха отворени до крайния им предел. Забрави твърдото си решение да лежи неподвижно и се надигна на лакът.

— Ами боя се, че имам малко лоша новина — каза д-р Уайли. — Боя се, че ще имаме нужда от още едно малко убождане, но пък добрата новина е, че ще бъде последно за известно време. Какво ще кажеш?

Д-р Уайли хвърли кърпата върху плота до мивката и извади чифт гумени ръкавици от пакета, който мис Хемърсмит държеше отворен до него.