Робин Кук - Треска

— Катрин, трябва да ми обясниш какво става.

С усилие Катрин вдигна глава, сините й очи плуваха в сълзи. Отвори уста да каже нещо, но вратата се отвори и д-р Джордан Уайли влезе в стаята.

Чарлз, с ръце все още на раменете на Катрин, се обърна при шума на затварящата се врата. Когато видя д-р Уайли, се изправи и се вгледа в лицето му, търсейки обяснение на ситуацията. Познаваше д-р Уайли почти от двадесет години. Отношенията им бяха по-скоро професионални, отколкото приятелски и датираха от времето, когато Чарлз беше студент по медицина.

Уайли му беше наставник по педиатрия в трети курс и беше впечатлил Чарлз с огромните си познания, интелигентност и чувственост. По-късно, когато Чарлз се нуждаеше от педиатър, той потърси услугите му.

— Хубаво е да те видя отново, Чарлз — каза д-р Уайли, поемайки ръката му. — Съжалявам, че трябваше да се случи при толкова тежки обстоятелства.

— Вероятно би могъл да ми кажеш какви са тези трудни обстоятелства — каза Чарлз, стараейки се с нотката на раздразнение да прикрие страховете си.

— Не ти ли казаха? — попита д-р Уайли.

Катрин поклати глава.

— Може би е по-добре да изляза за малко — каза д-р Уайли.

Той тръгна към вратата, но Чарлз сложи ръка на рамото му.

— Мисля, че ти трябва да ми кажеш за какво е всичко това — каза той.

Д-р Уайли погледна към Катрин и тя кимна утвърдително. Вече не плачеше, но знаеше, че ще й бъде трудно да говори.

— Добре — каза д-р Уайли, обръщайки се отново към Чарлз. — Отнася се до Мишел.

— Това го разбрах — каза Чарлз.

— Защо не седнеш? — каза д-р Уайли.

— А ти защо просто не ми кажеш? — каза Чарлз.

Д-р Уайли спря поглед на Чарлз. Забеляза, че се е състарил много след студентските години и изпитваше съжаление, че трябва да стане предвестник на още неприятности, още страдание; това беше едно от малкото лекарски задължения, които д-р Уайли ненавиждаше.

— Мишел има левкемия, Чарлз.

Устата на Чарлз бавно се отвори. Сините му очи заблестяха, сякаш беше изпаднал в транс. Не помръдваше нито един мускул; дишането му спря. Сякаш новината на д-р Уайли освободи порой от прогонени спомени. Отново и отново, Чарлз чуваше думите: „Съжалявам, че трябва да ви съобщя, д-р Мартел, но съпругата ви, Елизабет, има агресивна лимфома… ужасно съжалявам да ви съобщя, че съпругата ви не се поддава на лечение… Д-р Мартел, съжалявам, че трябва да ви кажа, но съпругата ви навлезе в последна фаза на левкемия… Д-р Мартел, ужасно съжалявам, че трябва да ви съобщя, че съпругата ви почина преди няколко минути…“.

— Не! Това не е истина. Не е възможно! — изкрещя Чарлз с такава ярост, че д-р Уайли и Катрин се сепнаха.

— Чарлз… — започна д-р Уайли, като протегна ръка и я сложи на рамото на Чарлз.

Със светкавично движение Чарлз блъсна ръката на д-р Уайли.

— Не си позволявай да се държиш покровителствено с мен!

Забравяйки сълзите си, Катрин скочи и хвана ръката на Чарлз, докато д-р Уайли отстъпи назад изненадан.

— Всичко това не е ли някаква тъпа шега? — процеди Чарлз, отхвърляйки ръката на Катрин.

— Не е шега — каза д-р Уайли. Говореше тихо, но строго. — Чарлз, зная, че ти е трудно, особено след това, което се случи с Елизабет. Но трябва да се овладееш. Мишел има нужда от теб.

В главата на Чарлз беше наистина хаос от недовършени мисли и чувства. Бореше се в себе си, опитваше се да подреди мислите си.

— Какво те кара да мислиш, че Мишел има левкемия? — Каза го бавно, с огромно усилие.

Катрин се върна на стола си.

— Диагнозата е окончателна — тихо каза д-р Уайли.

— Какъв вид анемия? — попита Чарлз, прокарвайки пръсти през косата си, загледан навън през прозореца, към тухлената стена наблизо. — Лимфоцитна?

— Не — каза д-р Уайли. — Съжалявам, че трябва да го съобщя, но е остра миелобластична.

Съжалявам, че трябва да го съобщя… съжалявам, че трябва да го съобщя… опорна медицинска фраза, към която лекарите прибягваха, когато не знаеха какво друго да направят и която звучеше така неприятно в мислите на Чарлз. Съжалявам да ви съобщя, че жена ви почина… Беше като нож, забиващ се право в сърцето.

— Циркулиращи левкемични клетки? — попита Чарлз, заставяйки интелигентността си да се пребори със спомените си.

— Съжалявам да го съобщя, но има — каза д-р Уайли.

— Броят на белите й кръвни телца е над петдесет хиляди.

В стаята се възцари гробна тишина.

Внезапно Чарлз започна да крачи. Движеше се с бързи стъпки, а ръцете му се блъскаха една в друга, сякаш бяха врагове.