Робин Кук - Треска

— Една диагноза за левкемия не може да бъде сигурна, докато не се направи анализ на костния мозък — рязко каза Чарлз.

— Беше направен — каза д-р Уайли.

— Не е възможно — отсече Чарлз. — Не съм давал съгласието си.

— Аз го направих — каза Катрин с колеблив глас, изплашена, че може да не е имала право.

Без да обръща внимание на Катрин, Чарлз продължи да гледа застрашително д-р Уайли.

— Искам сам да видя натривките.

— Пробите вече бяха анализирани от хематолог — каза д-р Уайли.

— Не ме интересува — каза Чарлз. — Искам да ги видя.

— Както желаеш — каза д-р Уайли.

Помнеше Чарлз като импулсивен, но старателен и задълбочен студент. Явно не беше се променил. Въпреки че д-р Уайли знаеше колко е важно за Чарлз да се убеди сам в диагнозата, би предпочел в този момент да поговори за начина на лечение на Мишел.

— Последвай ме — каза накрая той и поведе Чарлз надолу по коридора.

Веднага щом отвориха вратата на приемната, за да тръгнат по коридора, чуха какофонията от разплакани деца. Катрин, несигурна в началото какво да прави, бързо ги последва.

На отсрещния край на коридора влязоха в тясна стая, която служеше за малка клинична лаборатория. Имаше място точно за един работен плот и няколко високи стола до него. Един рафт с проби от урина придаваше на стаята малко подозрителна миризма. Едно луничаво момиче с мръсна бяла престилка почтително слезе от стола и прекъсна рутинните си анализи на урина.

— Насам, Чарлз — каза д-р Уайли, приближавайки се до покрит микроскоп. Свали пластмасовия капак. Беше бинокулярен „Цайс“.

Чарлз седна, настрои окулярите и включи светлината. Д-р Уайли отвори съседното чекмедже и извади класьор с взети проби. Той внимателно взе едно от стъкълцата с намазки, като се стараеше да докосва само ръбовете. Когато го подаде на Чарлз, очите им се срещнаха. За д-р Уайли Чарлз имаше вид на притиснато в ъгъла, изплашено до смърт животно.

С лявата си ръка Чарлз пое стъкълцето между палеца и показалеца си. В центъра на подложката, под още едно предпазно стъкълце, се виждаше нещо, прилично на съвсем безвредно петънце. На долната част на подложката имаше надпис: „МИШЕЛ МАРТЕЛ #882673 КОСТЕН МОЗЪК“. Ръката на Чарлз трепереше, когато положи подложката на статива и капна масло върху покривното стъкло. Наблюдавайки от страна, той снижи масления обектив, докато краят му докосна капката и се потопи в нея.

Поемайки дълбоко въздух, Чарлз се наведе над окулярите и сковано започна да издига тръбата на уреда. Изведнъж, от неясната в началото картина, пред погледа му изпъкна цяло множество от бледосини клетки, което спря дъха му и накара кръвта му да забие лудо в слепоочията. Вълна от страх, толкова истински, като че ли пред погледа му се беше изправила собствената му смъртна присъда, премина като шок през цялото му тяло. Вместо обикновеното присъствие на клетки във всичките им фази на съзряване, костния мозък на Мишел беше почти изцяло подменен от огромни, необособени клетки с точно толкова огромни, неестествени ядра, съдържащи множества от зародиши. Скова го чувството на тотална паника.

— Мисля, ще се съгласиш, че е доста показателно — каза тихо д-р Уайли.

С трясък Чарлз скочи на крака, събаряйки стола. Ослепи го необуздан гняв, гняв, трупан от вбесяващата сутрин и сега окончателно възпламенен от болестта на Мишел.

— Защо? — изкрещя той на д-р Уайли, сякаш педиатърът беше част от насочен срещу него заговор. Сграбчи в шепа ризата му и го разтърси яростно.

Катрин се спусна между двамата мъже, обвивайки отчаяно ръце около съпруга си.

— Чарлз, спри! — изкрещя ужасена, разтреперана да не загубят единственият човек, от когото знаеше, че ще се нуждаят. — Д-р Уайли няма вина! Ако някой е виновен, това сме ние!

Сякаш събуждащ се от сън, Чарлз смутено пусна ризата на д-р Уайли, оставяйки папийонката на изненадания педиатър да виси под остър ъгъл. Наведе се и вдигна стола, после отново се изправи и закри лицето си с ръце.

— Въпросът не е във вината — каза д-р Уайли, нервно опипвайки папийонката си. — Въпросът е как да се погрижим за детето.

— Къде е Мишел? — попита Чарлз.

Катрин не пусна ръката му.

— Вече беше приета в болницата — каза д-р Уайли. — В крило „Андерсън 6“, с чудесен екип от сестри.

— Искам да я видя. — Гласът на Чарлз беше много слаб.

— Сигурен съм, че искаш — каза д-р Уайли. — Но първо трябва да обсъдим лечението й. Слушай, Чарлз… — Д-р Уайли протегна ръка до го докосне, но се отказа. Яростта на Чарлз го беше разстроила. Затова сложи ръце в джобовете си. — Тук при нас, в педиатрията, работи един от най-големите световни специалисти по левкемия у деца, д-р Щефан Кайцман, и с позволението на Катрин, вече се свързах с него. Мишел е много болно малко момиче и колкото по-скоро педиатър-онколог се заеме със случая, толкова по-добре. Той се съгласи да се срещне с нас веднага, щом пристигнеш. Мисля, че трябва да говорим с него, а после да видиш Мишел.