Робин Кук - Треска

— Защо не отговорите на въпроса ми? — каза Чарлз.

— Мисля, че по-целесъобразният подход е да се съсредоточим върху постигането на ремисия — каза д-р Кайцман. Нервните му тикове бяха зачестили. — Опитът ми е показал, че при напредъка в хемотерапията към левкемията трябва да се подхожда на база ден за ден. Наблюдавали сме някои изключителни ремисии.

— Освен при типа на Мишел — контрира го Чарлз. — Хайде, кажете ни какви са вероятностите за петгодишно оцеляване при остра миелобластична левкемия.

Д-р Кайцман отмести поглед от предизвикателните очи на Чарлз и се спря върху изплашеното лице на Катрин. Тя беше спряла да записва и го гледаше втренчено. Д-р Кайцман разбираше, че срещата протича зле. Хвърли поглед към д-р Уайли за подкрепа, но д-р Уайли беше свел глава и наблюдаваше как палеца му си играе с другите пръсти. Стараейки се да избягва очите на Чарлз, д-р Кайцман каза тихо:

— Петгодишното оцеляване не е значително при остра миелобластична левкемия, но не е невъзможно.

— Сега вече се доближавате до истината — каза Чарлз, скачайки на крака и навеждайки се над бюрото на д-р Кайцман. — Но за да бъдем още по-точни, средният период на живот при остра миелобластична левкемия, в случай че се постигне ремисия, е само една, до две години. А в случая с Мишел, с циркулиращите левкемични клетки, шансовете й за ремисия са много по-малки от осемдесет процента. Няма ли да се съгласите, д-р Кайцман?

Сваляйки очилата си, д-р Кайцман се опита да прецени как най-добре да формулира отговора си.

— Има известна истина в това, което казвате, но това не е конструктивен начин, по който да се разглежда болестта. Има много променливи величини.

Чарлз рязко отиде до прозореца и загледа мръсния сняг, който прелиташе край него.

— Защо не кажете на мисис Мартел колко живот остава на пациентите, които не реагират на лечението, които не достигат до ремисия…

— Не съм сигурен колко добро би… — започна д-р Кайцман.

Чарлз се обърна.

— Какво добро? Вие смеете да питате? Аз ще ви кажа какво добро допринася. Най-лошото нещо около болестите е несигурността. Човешките същества са способни да се приспособят към всичко, стига да го знаят. Безнадеждното лутане е нещото, което подлудява хората.

Чарлз закрачи бързо към бюрото на д-р Кайцман, докато говореше. Забелязвайки бележника на Катрин, той го грабна и го захвърли в кошчето за отпадъци.

— Не се нуждаем от записки на тази среща! Това не е, по дяволите, лекция! Освен това зная напълно достатъчно за левкемията. — Когато се обърна отново към д-р Кайцман, лицето на Чарлз пламтеше. — Хайде, д-р Кайцман, кажете ни за тези, които не реагират на лечението.

Кайцман се облегна в стола си, а ръцете му сграбчиха ръба на бюрото, като че ли се готвеше за схватка.

— Не е добро — накрая каза той.

— Не е достатъчно — отсече Чарлз. — Изразете се по-точно.

— Добре! — каза д-р Кайцман. — Седмици, месеци, в най-добрия случай.

Чарлз не отговори. След като успешно беше вкарал д-р Кайцман в ъгъла, внезапно загуби интерес. Отпусна се бавно на стола си.

Превъзмогвайки серия тикове, лицето на д-р Кайцман се успокои и той размени съчувствени погледи с д-р Уайли. Обръщайки се отново към Катрин, той възобнови препоръките си.

— Сега, да се върнем на това, което ви говорех. Най-добре е да се опитваме да мислим за левкемията, като за не фатална болест и да приемаме всеки ден такъв, какъвто идва.

— Все едно да казвате на човек с примка около шията, да не мисли за смъртта — промърмори Чарлз.

— Д-р Мартел — рязко каза д-р Кайцман, — тъй като сте лекар, очаквам от вас реакцията ви към тази криза да бъде значително по-различна.

— Лесно е да се реагира по-различно — каза Чарлз, — когато не е засегнат някой от собственото ви семейство. За нещастие, веднъж вече преживях това.

— Мисля, че би трябвало да обсъдим терапията — предложи д-р Уайли, намесвайки се за първи път.

— Съгласен съм — каза д-р Кайцман. — Трябва да започнем лечението колкото е възможно по-скоро. Всъщност, бих искал да започне още днес, веднага след като приключат базисните изследвания. Но разбира се, ще имаме нужда от разрешение, за да лекуваме, поради естеството на лекарствата.

— Пред тези нищожни шансове за ремисия, убеден ли сте, че си струва да подлагате Мишел на страничните ефекти? — Чарлз говореше по-спокойно сега, но пред очите му беше непрекъснато Елизабет в онези последни месеци, с ужасните спазми в корема, гадене, окапване на косата… Той затвори очи.