Робин Кук - Треска

Сърцето на Чарлз замря. Тя знае, помисли си с тревога. Погледна към д-р Кайцман и се опита да си спомни какво беше казал за подходящия психологически подход.

— Какво дали е вярно? — внимателно попита д-р Уайли, приближавайки се до леглото.

— Татко? — замоли се Мишел. — Вярно ли е, че трябва да остана тук през нощта?

Чарлз премигна, не осъзнавайки в първия момент, че Мишел не го молеше да потвърди диагнозата й. После, когато се убеди, че тя не знае нищо за левкемията, се усмихна облекчено.

— Само няколко дни — каза той.

— Но аз не искам да пропускам училище — каза Мишел.

— Не се тревожи за училището — с нервен смях й отговори Чарлз. Изгледа продължително Катрин, която също успя да се засмее, изкуствено като него. — Важно е да останеш тук няколко дни, за да ти направят изследвания и да разберем каква е причината за треската ти.

— Не искам повече изследвания — каза Мишел, с разширени от ужас зеници. Изтърпяла беше достатъчно болка.

Чарлз се сепна колко мъничко изглеждаше телцето й в болничното легло. Тъничките ръце, подаващи се от широките ръкави на болничната пижама, бяха толкова крехки. Вратът й, който досега му се струваше нормален, сега изведнъж като че ли беше колкото ръката му; тя цялата някак приличаше на нежна, ранима птичка. Чарлз знаеше, че някъде там вътре, в сърцето на костния й мозък, живееше група от собствените й клетки, която беше обявила война на тялото й. И той не можеше да направи нищо, за да й помогне — абсолютно нищо.

— Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят само изследванията, които са неизбежно необходими — каза Катрин, галейки косата на Мишел. — Ти ще трябва да се държиш като голямо момиче.

Думите на Катрин пробудиха покровителствения инстинкт у Чарлз. Той приемаше факта, че не беше в състояние да направи нищо за Мишел, но поне можеше да я предпази от ненужни страдания. Знаеше прекалено добре, че пациенти с редки болести често бяха подлагани на всякакъв вид физически изпитания от приумиците на лекуващия лекар. С дясната си ръка Чарлз завъртя пластмасовата бутилка, така че да види етикета. Плазма. С ръка, все още на бутилката, се обърна към д-р Уайли.

— Чувствахме, че се нуждае от това незабавно — каза д-р Уайли. — Червените й кръвни телца бяха само 20 000.

Чарлз кимна.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза д-р Кайцман. Той стисна единия крак на Мишел през одеялото и каза: — Ще се видим по-късно, мис Мартел. Също така, по някое време днес, с теб ще дойдат да поговорят и други лекари. Ще ти преливаме малко лекарства през тази тръбичка, така че дръж ръката си хубаво и не я мърдай.

Чарлз погледна пластмасовата тръба: „Донорубицин“! Заля го нова вълна на ужас, придружена от силното желание да изтръгне любимата си дъщеря от кошмара на болницата. Една безразсъдна мисъл премина през съзнанието му: може би цялата тази трагедия щеше да изчезне, ако отведеше Мишел далеч от всички тези хора.

— Ще бъда на ваше разположение по всяко време, ако желаете да разговаряме — каза д-р Кайцман, тръгвайки към вратата.

Катрин благодари за предложението с усмивка и кимване. Забеляза, че Чарлз не откъсваше поглед от Мишел. Вместо това, той седна на ръба на леглото и прошепна нещо на ухото й. Катрин се молеше мълчанието му да не обиди отново онколога.

— Ще почакам отвън — каза д-р Уайли и последва д-р Кайцман.

Старшата сестра, която през цялото време не беше казала нищо, също излезе.

В коридора д-р Кайцман забави крачка, за да позволи на д-р Уайли да го настигне. Продължиха заедно към стаята на сестрите.

— Мисля, че Чарлз Мартел ще затрудни изключително много случая — каза д-р Кайцман.

— Боя се, че си прав — съгласи се д-р Уайли.

— Ако не беше това нещастно болно дете, щях да го пратя по дяволите — каза д-р Кайцман. — Представи си само тази глупост, да се спре хемотерапията. Господи! Човек би казал, че доктор с неговото положение би бил наясно с успехите, които сме постигнали при хемотерапията, особено при лимфоцитна левкемия и болестта на Ходжкинс.

— Известни са му — каза д-р Уайли. — Просто е ядосан. Обяснимо е, особено като не забравяме, че веднъж вече е преминал през всичко това, когато съпругата му почина.

— Продължавам да не одобрявам поведението му. Той е лекар.

— Но на научна работа — каза д-р Уайли. — Почти от десет години не се занимава с клинични случаи. Не е зле за хора като него да надзъртат с едно око и към клиниката, за да поддържат живо чувството си за реалност. Защото в крайна сметка, медицината е грижата за хората.