Робин Кук - Треска

Стигнаха до стаята на сестрите и се спряха до бюрото, загледани с невиждащи очи в оживлението около себе си.

— Гневът на Чарлз наистина ме изплаши за момент — каза д-р Уайли. — Помислих, че напълно е загубил контрол.

— Поведението му в моята канцелария не беше много по-добро — каза д-р Кайцман, поклащайки глава. — Сблъсквал съм се с гняв преди, както, разбира се, и ти, но не такъв. Хората се ядосват на съдбата, а не на лекуващия лекар.

Двамата мъже проследиха с поглед един санитар, който умело маневрираше количка с опериран пациент пред вратите на служебния асансьор. Замълчаха за момент. Количката, пренасяща детето от следоперационната, изчезна в една от стаите и няколко сестри забързано я последваха.

— За същото ли си мислиш, за което и аз? — попита д-р Кайцман.

— Вероятно. Чудя се доколко може да се овладее д-р Чарлз Мартел.

— Значи мислим за едно и също — каза д-р Кайцман. — За онези резки промени в настроението му в моята канцелария.

Д-р Уайли кимна.

— Дори при така сложилите се обстоятелства мисля, че реакциите му не бяха много подходящи. Но той винаги се е държал странно. Живее някъде из забравените кътчета на Ню Хемпшир. Твърди, че било по идея на първата му съпруга, но след смъртта й остана там. А сега втората му съпруга също е принудена да живее на същото място. Не зная. Всеки има свое право на избор, предполагам.

— Новата му съпруга изглежда приятна.

— О, чудесна е. Осинови децата му, държи се с тях като със свои. Когато двамата се ожениха, си помислих, че е отхапала по-голям залък, отколкото може да глътне, обаче тя се приспособи отлично. Отчая се, когато й съобщих, че Мишел има левкемия, но бях почти сигурен, че ще се справи с положението по-добре от Чарлз. Всъщност, затова казах първо на нея.

— Може би трябва да разговаряме само с нея за известно време — предложи д-р Кайцман. — Ти как смяташ?

— Да опитаме. — Д-р Уайли се обърна към помещението на сестрите. — Мис Шанън! Бихте ли дошли за момент?

Старшата сестра се приближи към двамата лекари. Д-р Уайли обясни, че искат да разговарят с мисис Мартел без присъствието на съпруга й и я попита дали би имала нещо против да отиде до стаята на Мишел и да уреди някак въпроса.

Докато я наблюдаваха как енергично закрачи към стаята, лицевите мускули на д-р Кайцман отново се свиха в спазъм.

— От само себе си се разбира, че детето е отчайващо зле.

— Точно така си помислих, когато видях намазката й от периферната кръвна проба — каза д-р Уайли. — А после, когато видях и костния й мозък, се убедих напълно.

— Боя се, че в нейния случай смъртта може да настъпи много скоро — каза д-р Кайцман. — Мисля, че вече е засегната и централната й нервна система. Което означава, че ще трябва да започнем лечението още днес. Искам д-р Накано и д-р Шийтман да я прегледат веднага. Мартел е прав в едно. Шансовете й за ремисия са нищожни.

— Но все пак трябва да се опиташ — каза д-р Уайли. — В случаи като този, изобщо не завиждам на специалността ти.

— Разбира се, че ще опитам — отговори д-р Кайцман. — А, ето и мисис Мартел.

Катрин беше последвала мис Шанън в коридора, почти убедена, че ще види Мардж Шонхаузер, защото сестрата беше казала, че някой я търси. Не се сети за никой друг свой познат в болницата. След като излязоха от стаята обаче, мис Шанън призна, че лекарите искат да разговарят насаме с нея. Прозвуча зловещо.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза д-р Уайли.

— Моля — каза Катрин, а очите й тревожно пробягваха от лицето на единия, на лицето на другия. — Какво се е случило?

— Става въпрос за съпруга ви — започна предпазливо д-р Кайцман. Направи пауза, стремейки се внимателно да подбере думите.

— Обезпокоени сме, че може да се намеси при лечението на Мишел — довърши мисълта му д-р Уайли. — Да, трудно му е. Първо, самият той знае прекалено много за болестта. После, вече е наблюдавал как умира някой, когото е обичал, независимо от приложената хемотерапия.

— Не че не разбираме чувствата му. Просто считаме, че на Мишел трябва да се даде всеки шанс за постигане на ремисия, независимо от страничните ефекти.

Катрин загледа дребните, ястребови черти на д-р Кайцман и широкото, закръглено лице на д-р Уайли. Двамата външно изглеждаха толкова различни, а бяха така единни в убежденията си.

— Не зная какво очаквате да кажа.

— Искаме просто да ни дадете известна представа за емоционалното му състояние — каза д-р Кайцман. — Бихме искали да знаем какво да очакваме.