Робин Кук - Треска

За момент зъбите на д-р Кайцман блеснаха, когато по лицето му премина спазъм, после той продължи:

— При децата в училищна възраст на пациента се съобщава не повече от това, което той конкретно държи да чуе. Психологическата помощ се концентрира върху това, да се успокои детето, измъчвано от раздялата със семейството.

— Мисля, че Мишел ще чувства остро раздялата — каза Катрин, опитвайки се да следва обясненията на д-р Кайцман и в същото време да му покаже, че го подкрепя, за да не го разсърди.

— При децата в пубертет — продължи д-р Кайцман, без да покаже, че е чул думите й, — лечението се доближава до това на възрастните. Психологическата подкрепа е насочена към елиминиране на смущението и несигурността, без да се разрушава опровергаването, ако то е част от защитния механизъм на пациента. В случая с Мишел, за нещастие, проблемът попада някъде между училищната възраст и пубертета. Не съм сигурен кой ще бъде най-добрият подход. Може би вие, като родители, ще изкажете мнение.

— За какво говорите, за това ли, дали на Мишел да се каже, че има левкемия? — попита Катрин.

— Отчасти, да — съгласи се д-р Кайцман.

Катрин погледна към Чарлз, но той отново беше затворил очи. Д-р Уайли отвърна на погледа й със съчувствие, което донякъде й подейства успокояващо.

— Е, — каза д-р Кайцман, — това е въпрос, върху който трябва да се помисли. Не е нужно решението да се взема сега. Засега, на Мишел може да се съобщи, че се опитваме да установим какво й е. И преди да отидем при нея, Мишел има ли братя или сестри?

— Да — каза Катрин. — Двама братя.

— Добре — каза д-р Кайцман. — Ще трябва да ги изследваме, за да видим дали са съвместими със стойностите HLA и ABO на Мишел. Вероятно ще се наложи да използваме гранулоцити или дори костен мозък, така че надявам се един от тях поне да съвпада.

Катрин отново погледна към Чарлз за подкрепа, но очите му бяха все още затворени. Нямаше представа за какво говори д-р Кайцман, но се надяваше, че Чарлз разбира. Обаче новините изглежда го тревожеха повече, отколкото нея.

На път към асансьора Чарлз се постара да се овладее. Никога преди не беше изпитвал толкова противоречиви чувства. От една страна, нямаше търпение да види дъщеря си, да я прегърне, да я защити; а от друга — срещата го ужасяваше, защото ще трябва да свиква с диагнозата й. А в това отношение той знаеше прекалено много. Мишел щеше да разбере по лицето му.

Асансьорът спря. Вратите се отвориха. Пред тях се виеше светлосиния коридор с картини на животни по стените, които изглеждаха като залепени. Гъмжеше от деца по пижами, сестри, родители и дори група работници, скупчени около някаква стълба.

Д-р Уайли ги поведе надолу по коридора, заобикаляйки стълбата и отминавайки оживената стая на сестрите. Когато старшата сестра ги забеляза, излезе иззад бюрото си, натрупано с медицински картони и побърза да ги настигне.

Чарлз наведе глава към пода и заразглежда краката си. Като че ли разглеждаше друг човек. Катрин вървеше до него, с ръка пъхната под лакътя му.

Мишел беше в единична стая, в същия бледосин цвят като коридора. На лявата стена, до вратата за тоалетната, имаше голям, танцуващ хипопотам. На отдалечения край беше закритият с перде прозорец. Отдясно имаше гардероб, бюро, нощна масичка и стандартно болнично легло. Над единия край на леглото стоеше поставка от неръждаема стомана, върху която беше окачен пластмасов плик, както и бутилка за венозно преливане. Пластмасовите тръбички се спускаха надолу и достигаха малко под рамото на Мишел. Тя обърна глава, когато ги чу да влизат.

— Здравей, фъстъче — жизнерадостно каза д-р Уайли. — Виж кого съм ти довел.

В момента, в който видя дъщеря си, страховете на Чарлз изчезнаха и бяха изместени от вълна на нежност и загриженост. Той се спусна към нея и я взе в прегръдките си, притисна лицето си в нейното. Тя отговори, обвивайки ръце около шията му.

Катрин пристъпи от другата страна на леглото. В един миг тя успя да улови погледа на Чарлз и видя, че едва сдържа сълзите си. След няколко минути той неохотно отпусна прегръдката си, внимателно положи главата на Мишел обратно на възглавницата и оправи гъстата й черна коса, така че да застане като ветрило около бледото й лице. Мишел намери ръката на Катрин и я стисна здраво.

— Как си? — попита Чарлз. Страхуваше се, че Мишел може да забележи критичното състояние на чувствата му.

— Сега съм съвсем добре — каза Мишел, явно преизпълнена с радост да види родителите си. Но после лицето й помръкна и обръщайки се към Чарлз, попита: — Вярно ли е, татко?