Робин Кук - Треска

Елън отиде до шкафа, където съхраняваха радиоактивните материали. Докато отключваше вратата, забеляза, че ръцете й треперят. Очевидно, Чарлз едва се контролираше. Запита се какво трябваше да каже на д-р Морисън. Беше сигурна, че иска да му каже нещо, защото когато се успокои от уплахата си, гневът й нарасна. Нямаше извинение за Чарлз да се държи с нея по този начин. Тя не му беше слугиня.

Донесе химикалите и ги нареди върху плота.

— Благодаря — каза той просто, като че ли нищо не се беше случило. — Веднага щом получим някои В-лимфоцити, искам да ги поставим в инкубация с някои от белязаните нуклеотиди и с известен брой левкемични клетки.

Елън кимна. Не можеше да върви в крак с толкова бързи емоционални промени.

— Докато пътувах насам, ме осени една идея — продължи Чарлз. — Най-голямата загадка в работата ни е този блокиращ фактор и неспособността ни да предизвикаме реакция на антитяло, към раковия антиген в болното от рак животно. Е, имам една идея: опитвах се да намеря начин да спестим време. Защо не инжектираме раковия антиген в сродно животно, незаразено с рак, където ще сме абсолютно сигурни, че ще има реакция на антитела? Какво мислиш по това?

Елън изпитателно се вгледа в лицето му. Само в рамките на няколко секунди той беше претърпял метаморфозата от разярено дете, до отдаден на работата си учен. Елън предположи, че това беше неговият начин да се пребори с трагедията с Мишел.

Без да изчака отговор, Чарлз продължи:

— Веднага щом незаразеното с рак животно стане имунно към раковия антиген, ще изолираме Т-лимфоцитите, причинили тази реакция, ще пречистим протеина на трансферния фактор и ще пренесем придобитата чувствителност към болното от рак животно. Всичко е така фундаментално просто, че не разбирам как не сме се сетили досега. Е… какво е впечатлението ти?

Елън присви рамене. Всъщност, страхуваше се да каже каквото и да било. Въпреки че в основата си идеята звучеше обещаващо, Елън знаеше, че тайнственият трансферен фактор не функционира добре при животинските системи, които използваха; всъщност функционираше най-добре при хората. Но техническите въпроси не бяха на първо място в мислите й. Питаше се дали би било прекалено явно, ако сега се извини и отиде направо при Морисън.

— Какво ще кажеш, би ли ми донесла полиетиленгликола? — каза Чарлз. — Ще трябва да подготвим апаратурата, за да добием хибридома с Т-лимфоцитите на Мишел. Също, обади се на онези от отделението за животни и им кажи, че искаме нова партида контролни мишки, които ще инжектираме с антиген на гръден тумор. Господи! Защо дните нямат повече от 24 часа!

— Подай картофеното пюре — каза Жан Пол, след като се беше колебал няколко минути дали да наруши тишината, възцарила се около масата на вечеря. Никой не беше проговорил след изявлението му, че патицата, която беше занесъл в гаража, е „по-мъртва от бравата на вратата и неподвижна като дърво“. Накрая апетитът му взе връх над колебанието.

— Разменям картофеното си пюре срещу пържолата ти — каза Чък и тръсна глава, за да отхвърли от челото си един кичур сплъстена коса.

Момчетата размениха чиниите си. Чу се звън на порцелан и сребърни прибори.

Джина Лоренцо, майката на Катрин, внимателно наблюдаваше семейството на дъщеря си. Катрин приличаше на нея. И двете имаха еднакво оформен, изпъкнал в основата нос и широка, чувствена уста. Основната разлика, освен явните двадесет и няколко години във възрастта, беше доста по-значителното тегло на Джина. Тя признаваше, че има десетина килограма в излишък, но те бяха по-скоро около тридесет. Макароните бяха нейна страст, а тя не беше от хората, които се лишават.

Вдигайки купата с „фетучини“, Джина подкани Катрин да добави още в недокоснатата си чиния:

— Имаш нужда от храна.

Катрин се усмихна насила и поклати отрицателно глава.

— Какво има? Не ти ли харесва? — попита Джина.

— Чудесно е — каза Катрин. — Просто не съм много гладна.

— Трябва да ядеш — каза Джина. — Ти също, Чарлз.

Чарлз кимна.

— Донесла съм и пресни каноли за десерт — каза Джина.

— О, страшно! — каза Жан Пол.

Чарлз почтително си взе парченце „фетучини“, но стомахът му се разбунтува. Задържа хапката в устата си, преди да се опита да я преглътне. Цялата действителност на катастрофалните събития от деня се беше стоварила върху него с ураганна сила, след като напусна лабораторията с напрегнатата атмосфера, която беше създал сам. Работата му беше като спасение от чувствата и съжаляваше, когато стана време да вземе Чък и да се върне в къщи. А и поведението на Чък не помогна. Чарлз беше изчакал да излязат от автомобилното задръстване на Бостън, преди да съобщи на сина си, че сестра му е болна от много сериозна разновидност на левкемия. Чък реагира само с едно „О!“, последвано от мълчание. После попита дали има вероятност да се зарази.