Робин Кук - Треска

Д-р Уайли вдигна поглед към някаква диаграма, надниквайки над очилата си. Катрин никога не се беше срещала с д-р Джордан Уайли, но всички деца го познаваха. Мишел беше й казала, че си спомня как е идвала при него преди четири години, когато била болна от дребна шарка. На Катрин лекарят й допадна веднага. Беше доста над петдесетте и излъчваше онова чувство на успокояваща бащинска близост, което хората традиционно свързваха с лекарите. Беше висок, с ниско подстригана посивяла коса и рошави сиви мустаци. Носеше малка, ръчно вързана червена папийонка, която му придаваше уникален, енергичен вид. Ръцете му бяха големи, но нежни, когато постави диаграмата на бюрото и се наклони напред.

— Тъй, тъй — каза Д-р Уайли. — Мис Мартел, ти си станала госпожица. Изглеждаш много красива, малко бледа, но красива. Сега, представи ме на новата си майка.

— Тя не е новата ми майка — каза обидено Мишел. — Тя ми е майка вече повече от две години.

И Катрин и д-р Уайли се разсмяха, а след известно колебание се присъедини и Мишел, въпреки че не беше съвсем сигурна дали е разбрала шегата.

— Моля, седнете — каза д-р Уайли, посочвайки столовете срещу бюрото си.

Като опитен лекар на клинична практика д-р Уайли беше започнал прегледа си още в момента, когато Мишел пристъпи прага на кабинета. Освен бледността й, той беше забелязал и несигурната походка на момичето, прегърбената фигура и стъкления поглед в сините й очи. Оставяйки медицинския й картон, който беше прегледал вече предварително, той взе един химикал.

— Е, хайде, какъв е според вас проблемът?

Катрин описа болестта на Мишел, а Мишел вмъкна коментарите си тук-там. Катрин каза, че е започнало постепенно с треска и обща слабост. Помислили, че се е заразила от грип, но той не минавал. Някои сутрини се чувствала добре, но други ужасно. Катрин приключи с думите, че е решила, че би било най-добре да доведе Мишел на преглед, в случай че са нужни някои антибиотици или нещо друго.

— Много добре — каза д-р Уайли. — Сега бих искал да остана за малко насаме с Мишел. Ако нямате нищо против, мисис Мартел. — Той излезе иззад бюрото си и отвори вратата към чакалнята.

Внезапно изненадана, Катрин стана. Беше очаквала, че ще остане с Мишел.

Д-р Уайли се усмихна топло и като че ли четейки мислите й, каза:

— Мишел ще се чувства добре с мен; ние сме стари приятели.

Стисвайки леко рамото на Мишел за кураж, Катрин тръгна към чакалнята. На вратата се спря.

— Колко дълго ще продължите? Имам ли време да посетя един пациент?

— Мисля, че да — каза д-р Уайли. — Ще ни трябват около трийсет минути.

— Ще се върна преди това, Мишел — извика Катрин.

Мишел й махна и вратата се затвори.

Въоръжена с някои напътствия от сестрата, Катрин се върна назад по главния коридор. Старият й страх от болниците се върна едва когато влезе в асансьора. С поглед, вперен в едно тъжно малко момиченце в инвалидна количка, Катрин осъзна, че педиатричните болници бяха особено потискащи. Мисълта за болно дете я караше да се чувства слаба. Тя се опита да се съсредоточи върху лампичката, показваща етажите, но мощна непонятна сила привлече погледа й обратно върху болното дете. Когато вратите се отвориха на петия етаж и тя пристъпи навън, краката й бяха като от каучук и дланите й лепнеха от пот.

Катрин беше тръгнала към изолационното отделение „Маршъл Мемориал“, но на петия етаж бяха разположени още интензивното и следоперационното отделения. В състоянието на емоционално напрежение, в което се намираше, тя беше изложена още на всякакви гледки и звуци, свързани с остри болнични кризисни случаи. Писъкът на мониторите на сърдечната дейност се примесваше с виковете на ужасени деца. Навсякъде стърчаха тръбички, бутилки и свистящи машини. Беше чужд свят, населен със суетящ се персонал, който изглеждаше на Катрин съвсем необяснимо откъснат от ужаса наоколо. Фактът, че на тези деца се помагаше по трудния им път, не достигна до съзнанието на Катрин.

Спирайки да си поеме дъх в един тесен коридор с прозорци от двете страни, Катрин разбра, че всъщност преминаваше от едното крило в другото, вътре в сградата на болницата. Коридорът беше като спокоен мост. Тя беше за момент сама, докато край нея не премина количка с надпис „разносвач“ на гърба. Стъклени изпитвателни тръби и стъкленици, напълнени с всякакви видове проби, подрънкваха върху металната решетка. Човекът от количката й се усмихна и Катрин също се усмихна в отговор. Окуражена, тя продължи нататък.