Робин Кук - Треска

Катрин успя по-лесно да се примири с изолационното отделение. Всички врати към стаите бяха затворени и не се виждаха пациенти. Тя се приближи до помещението на сестрите, което по-скоро приличаше на модерно билетно гише в съвременно летище, отколкото на невралгичния пункт на едно болнично отделение. Беше голяма квадратна площ с цяла редица от телевизионни монитори. Един чиновник вдигна поглед и приветливо я попита дали може да й помогне.

— Търся момчето на Шонхаузер — каза Катрин.

— Петстотин двадесет и едно — каза мъжът и посочи.

Катрин благодари и тръгна към затворената врата. Почука тихо.

— Направо влезте — извика мъжът. — Но не забравяйте престилката.

Катрин натисна дръжката. Вратата наистина се отвори и Катрин се намери в малко преддверие с рафтове за бельо и други необходими неща, шкаф с медицински принадлежности, мивка и голям кош за мръсни дрехи. В дъното се виждаше друга затворена врата с малко прозорче. Преди още Катрин да помръдне, вътрешната врата се отвори и в стаичката влезе жена с маска на лицето и с бяла престилка. С бързи движения тя свали маската и качулката и ги пусна в коша. Беше млада сестра с червена коса и лунички.

— Здрасти — каза тя. Ръкавиците и престилката й също заминаха в коша. — Идвате, за да видите Тад?

— Да, надявах се — каза Катрин. — Мисис Шонхаузер също ли е там?

— Да, всеки ден е тук, бедната жена. Не забравяйте престилката си. Мерките за сигурност са много строги.

— Аз… — започна Катрин, но забързаната сестра вече беше излязла.

Катрин рови из рафтовете, докато намери качулките и маските. Сложи си ги, чувствайки се смешна. Престилката беше наред, но тя само я наметна. С гумените ръкавици беше по-трудно и така и не успя да напъха докрай лявата. С полусложената ръкавица отвори вратата.

Първото нещо, което видя, беше голяма пластмасова преграда, опъната около леглото. Въпреки че през нея трудно се виждаше, Катрин успя да различи фигурата на Тад Шонхаузер. Под ярката флуоресцентна светлина момчето имаше блед, леко зеленикав цвят. Чуваше се слабо съскане от кислород. Мардж Шонхаузер седеше от лявата страна на леглото и четеше на светлината на прозореца.

— Мардж — прошепна Катрин.

Жената, също с маска и престилка, вдигна поглед.

— Да? — каза тя.

— Аз съм Катрин.

— Катрин?

— Катрин Мартел.

— За бога! — каза Мардж, когато успя да свърже името.

Тя стана и остави книгата си. Хвана Катрин за ръка и я отведе обратно в преддверието. Преди вратата да се затвори зад тях, тя отново погледна към Тад. Момчето не беше помръднало, въпреки че очите му бяха отворени.

— Благодаря ти, че дойде — каза Мардж. — Наистина оценявам жеста ти.

— Как е той? — попита Катрин. Странната стая, предпазните облекла… не беше окуражително.

— Много зле — каза Мардж. Тя свали маската си. Лицето й изглеждаше измъчено и напрегнато; очите й зачервени и подути. — Правиха му два пъти присаждане на костен мозък от Лиза, но не помогна. Никак.

— Говорих с Нанси тази сутрин — каза Катрин. — Нямах представа, че е толкова болен. — Катрин усещаше състоянието, в което се намираше Мардж. Напрежението й беше стаено, но почти на ръба, като вулкан, готов да избухне.

— Никога не бях чувала за апластична анемия — каза Мардж, опитвайки се да се засмее. Но вместо това се разплака.

Катрин също заплака, от съчувствие, и двете жени останаха няколко минути така, плачейки в прегръдките си. Най-после Мардж въздъхна, леко се отдръпна от Катрин и я погледна в лицето.

— О, толкова е хубаво, че дойде. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. Едно от тежките неща при сериозните болести е, че хората те отбягват.

— Но аз нямах представа — повтори разкаяна Катрин.

— Не те обвинявам — каза Мардж. — Просто имах предвид хората изобщо. Предполагам, че те просто не знаят какво да кажат, или може би се страхуват от неизвестното, но се случва винаги, когато най-много имаш нужда от хора.

— Ужасно съжалявам — каза Катрин, защото не знаеше какво друго да каже. Искаше й се да беше се обадила преди седмици. Мардж беше по-възрастна от нея, по-скоро на годините на Чарлз. Но двете се разбираха добре и Мардж беше мила и й помагаше, когато Катрин дойде да живее в Шафсбъри. Другите жители на Нова Англия се държаха много студено.

— Не искам да си го изкарвам на теб — каза Мардж, — но съм толкова разстроена. Лекарите ми казаха тази сутрин, че болестта на Тад може да е фатална. Опитват се да ме подготвят. Не искам той да страда, но не искам и да умре.