Робин Кук: Мозъци

Стиснала зъби и обзета от безпокойство, Катрин Колинс изкачи трите стъпала до стъклената врата и я бутна с ръка. Но тя не помръдна. Отдръпна се крачка назад и вдигна очи към металната табела, на която с красиви букви беше изгравирано името на лечебното заведение:

За настроението, в което се намираше Катрин, тези думи прозвучаха другояче: „Надежда всяка оставете!“

Обърна се, зениците й се присвиха от блясъка на утринното мартенско слънце. Изведнъж й се прииска да хукне обратно към топлия си апартамент. Болницата беше последното място на света, в което би искала да се озове. Няколко души изкачиха стъпалата и забързано се насочиха към главния вход на клиниката.

Катрин затвори очи и поклати глава на собствената си глупост — вратата се отваряше навън! После притисна към себе си чантичката от изкуствена материя и решително тръгна напред.

Първото нещо, което я връхлетя, беше миризмата. Никога през своя двадесет и една годишен живот не беше усещала по-гадно нещо от комбинацията между миризмата на спирт и отвратително сладникав дезодорант. Спиртът вероятно използваха за ликвидиране на микробите във въздуха, а дезодорантът — за маскиране на всички онези биологически миризми, които съпътстват човешките страдания. Решителността бързо я напусна. За пръв път стъпи в болница само преди няколко месеца. Никога преди това не се беше замисляла за тленността, а доброто здраве приемаше като Божи дар. Но сега беше различно. Заедно със специфичната миризма в главата й нахлуха всички проблеми със здравето, които имаше напоследък. Прехапала устни, за да скрие вълнението си, тя решително се насочи към асансьорите.

Болничното оживление не й беше по вкуса. Имаше чувството, че трябва да се затвори в себе си като в пашкул, за да избегне всякакви контакти с хората, които дишаха, кашляха и се блъскаха около нея. Не можеше да гледа разкривените им лица, да слуша пискливите им гласове. В асансьора стана още по-зле, тъй като се оказа притисната от всички страни, а хората около нея й се струваха груби и нереални, сякаш излезли от платната на Брьогел. Заковала очи в светещите цифри на етажите, тя направи опит да забрави за хората около себе си като започна да репетира речта, която възнамеряваше да изнесе горе, в Клиниката по гинекология. „Здравейте, казвам се Катрин Колинс. Студентка съм, вече четири пъти идвах тук. Имам намерението да се прибера у дома и да се оставя на грижите на семейния гинеколог. По тази причина искам да получа болничния си картон.“

Всичко това звучеше съвсем просто и ясно. Доволна, Катрин си позволи да погледне човека, който управляваше кабината. Той имаше широко лице, но когато се обърна в профил се оказа, че главата му е изключително сплескана. Усетил погледа й, човекът се обърна да я погледне, после обяви спирането на третия етаж. Едното му око се оказа кривогледо, зеницата му сочеше право надолу. Другото злобно се заби в лицето на Катрин. Някакъв богато окосмен мъжага безцеремонно я изблъска, за да слезе. Тя неволно се подпря на стената и очите й се сведоха към русото 5-годишно момиченце, застанало непосредствено до нея. Едно красиво яркозелено око отвърна на усмивката й. Другото беше скрито зад грозно туморно образувание, оцветено в лилаво.

Вратите се затвориха и асансьорът отново потегли. Катрин усети как й се завива свят. Това усещане беше различно от припадъците, които бе получила през миналия месец, но й стана страшно в тази тясна и претъпкана с хора кабина. Затвори очи и направи опит да прогони клаустрофобията, която я стисна за гърлото. Някой зад гърба й започна да кашля, по кожата на тила й се посипаха ситните капчици. Кабината се разклати и спря, вратите се отвориха. Катрин побърза да излезе на четвъртия етаж, облегна се на стената и направи място на хората, които напираха след нея. Световъртежът бързо изчезна и тя тръгна по коридора вляво, който преди двадесет години вероятно е бил боядисан в успокоителен резедав цвят.

Дъното се разширяваше и се превръщаше в чакалня на Клиниката по гинекология. Беше пълно с хора, между които имаше и деца.