Робин Кук - Мозъци

— Здравейте, казвам се Катрин Колинс… — Направи малка пауза, усетила липсата на убедителност в гласа си. А когато изложи същността на искането си, остана с неприятното чувство, че през цялото време е говорила умолително.

Приемната сестра я гледа известно време, после попита:

— Искате болничния си картон? — В гласа й се долови смесица от учудване и презрение.

Катрин кимна и направи опит да се усмихне.

— Ще трябва да поговорите с госпожица Блекмън! — отсече с повелителен тон русокосата. — Моля, седнете и почакайте.

Катрин си намери място в близост до бюрото, а Елън Коен пристъпи към металната кантонерка и след кратко търсене измъкна папката, която й трябваше. После се насочи към вратата на един от кабинетите за прегледи и изчезна зад нея.

Катрин несъзнателно приглади блестящата си кестенява коса и я отметна назад. По този жест се познаваше, че е притеснена. Иначе беше привлекателна млада жена с пъргави яркосини очи, които не пропускаха нищо. Беше висока около метър и шейсет и пет, но енергичната походка я караше да изглежда по-висока. Приятелките в колежа я харесваха заради приятния, открит характер, а родителите й буквално я обожаваха и много се притесняваха за адаптацията й в каменната джунгла, наречена Ню Йорк. Но тя беше избрала тукашния колеж именно по тази причина: искаше й се да докаже, че притежава достатъчно индивидуалност и вътрешна сила. До момента на заболяването се беше справяла отлично и гледаше с насмешка на притесненията на родителите си. Ню Йорк постепенно започна да й харесва със своята уникална, вечно пулсираща жизненост.

Приемната сестра се върна на мястото си и започна да чука на машината.

Катрин крадешком се огледа. Всички пациентки бяха млади и седяха с наведени глави. Приличаха на говеда, които покорно очакват реда си за скотобойната. Обзе я огромно облекчение от факта, че самата тя не чака за преглед. След четири прегледа в тези кабинети, последният от които само преди месец, тя вече беше успяла да ги намрази до смърт. Появата в клиниката беше едно от най-трудните доказателства за независимостта й. В действителност би предпочела да се върне в Уестън, Масачузетс, и да се остави в ръцете на доктор Уилсън, семейният гинеколог. Той беше първият лекар, който я беше преглеждал — доста по-възрастен от тукашните лекари и с приятно чувство за хумор, което, макар и частично, беше допринесло за туширане на неизбежното унижение, свързано с подобен род прегледи. Но в клиниката не беше така. Атмосферата тук беше хладна и враждебна, превръщайки всяка визита в кошмар. Но Катрин издържа, просто защото това беше поредното доказателство за независимостта й. Поне докато й поставиха диагнозата…

Старшата сестра госпожица Блекмън се появи на прага на един от кабинетите. Набита жена на около четиридесет и пет с гарвановочерна коса, пристегната на кок. Престилката й беше снежнобяла, свежо колосана и без нито едно петънце. Външният й вид отговаряше съвсем точно на начина, по който изпълняваше задълженията си в клиниката. Дефиницията му беше само една: хладна ефикасност. Работеше тук от единадесет години.

Приемната сестра вдигна глава от машината и произнесе няколко фрази. Катрин чу името си. Старшата кимна и се обърна. В сравнение с клиничната й външност, кафявите й очи изглеждаха дори топли. Извън болницата тя може би е съвсем нормален човек, помисли си Катрин.

За нейно учудване госпожица Блекмън не пожела да се приближи. Просто сведе глава към Елън Коен, прошепна нещо и изчезна обратно зад вратата на кабинета. Катрин усети как лицето й поруменява. Бяха я пренебрегнали напълно умишлено. Персоналът на клиниката й демонстрираше неудоволствието си от факта, че беше предпочела грижите на семейния си лекар. Протегна ръка към един стар брой на „Домашен журнал“, отдавна останал без корици, но не успя да се концентрира върху написаното.