Робин Кук - Мозъци

— Вече ги направих и разполагам с резултатите — отвърна Катрин, опитвайки се да преглътне сълзите си. Беше сравнително спокойна натура, но когато й се плачеше, много трудно успяваше да се сдържи.

Доктор Дейвид Харпър вдигна очи от папката и шумно изпусна въздуха през полуотворените си устни.

— Мисля, че тук получихте отлична медицинска помощ, госпожице Колинс — отегчено промърмори той.

— Не се оплаквам — отвърна без да го гледа Катрин. Сълзите заплашваха да рукнат от очите й всеки момент. — Просто си искам картона…

— Бих казал, че относно гинекологическото ви състояние не се нуждаете от повторно мнение на специалист — промърмори все така отегчено доктор Харпър.

— Ще ми дадете ли картона, или да се обърна към административния директор на клиниката? — отчетливо попита Катрин и бавно вдигна глава. Под клепачите й проблесна влага.

Докторът най-сетне сви рамене, промърмори нещо нелицеприятно под носа си и хвърли папката върху бюрото на приемната сестра с нареждането да направи копие. После, без дори да се сбогува, хлътна в една от близките врати.

Катрин стана да облече палтото си. Изведнъж усети, че цялата трепери, а световъртежът се появява отново. Неволно пристъпи към бюрото и се подпря на плота.

Русокосата не й обърна внимание и продължи да чука на машината си. Катрин изчака известно време, после видя, че сестрата се готви да сложи поредния плик на валяка и кротко й напомни за присъствието си.

— Ще почакате малко! — раздразнено отвърна Елън Коен. После довърши работата си, запечата плика и едва тогава взе папката с болничния картон. Изправи се и без да я гледа се насочи към една от вратите в дъното на коридора.

Катрин получи дебелия кафяв плик едва след като последните две пациентки бяха извикани за преглед. Успя да промърмори някакви благодарности, но русокосата не я удостои дори с поглед. Това вече нямаше значение. Обзета от огромно облекчение, младата жена преметна чантата си през рамо и почти затича към оживената главна чакалня на клиниката.

После изведнъж се спря. Тежкият въздух отново й докара пристъп на световъртеж. Нестабилното емоционално състояние и физическите усилия й дойдоха твърде много. Зрението й се замъгли, ръката й инстинктивно потърси облегалката на близкия стол. Пликът от кафява хартия се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Таванът се люшна, колената й се подгънаха.

Усети силните ръце, които я подхванаха през раменете. Някой прошепна в ухото й, че всичко ще бъде наред. Опита се да каже, че ако поседне за миг ще се оправи, но езикът й отказа да се подчини. Смътно усети, че я носят по някакъв коридор, а краката й се влачат по пода като на парцалена кукла.

Врата, малка стая. Отвратителният световъртеж не си отиваше. Уплаши се, че ще повърне, по челото й изби студена пот. Усети, че я слагат да легне на пода. Очите й се проясниха почти веднага, гаденето премина. Едва сега видя, че е в компанията на двама лекари с бели престилки, които се опитват да й помогнат. Смъкнаха палтото от раменете й и с цената на известни усилия поставиха турникет в горната част на ръката й. Тя беше доволна, че се намира далеч от претъпканата и душна чакалня, където всички я зяпаха.

— Мисля, че вече ми е по-добре — прошепна тя и при-мигна с очи.

— Браво — рече единият от докторите. — Сега ще ви дадем нещичко…

— Какво?

— Нещо, което ще ви успокои.

Тънката игла проникна през кожата на ръката й малко над свивката на лакътя. Турникетът беше махнат, усети пулсацията във върховете на пръстите си.

— Но аз вече съм добре — направи опит да протестира тя. Очите й следяха пръстите на наведеният над нея доктор, които бавно притискаха буталото на спринцовката.

— Добре съм — прошепна тя. Двамата мъже мълчаливо я наблюдаваха. Единият имаше необичайно ярки, изумрудено зелени очи. Катрин никога не беше виждала толкова зелени очи. Направи опит да се раздвижи, но докторите я притиснаха към пода.

После очите й се замъглиха, лицата им започнаха да се стопяват. В ушите й се появи странен звън, тялото й натежа.

— Чувствам се далеч по… — Гласът й бавно заглъхна, челюстта й увисна. Главата й бавно се люшна встрани. Последното нещо, което видя, беше подът на склада. После настъпи мрак…

Вкопчени един в друг, господин и госпожа Уилбър Колинс чакаха вратата да се отвори. Ключът заяждаше и служителят го вдигна срещу очите си, сякаш да се увери, че не го е сбъркал. Но на металната табелка беше изписан номер 92. После опита отново, разбрал, че го е пъхнал обратно. Вратата се отвори и той отстъпи встрани, за да пропусне декана на факултета — дребничка жена на около петдесет, която беше очевидно притеснена.