Арчибалд Кронин - Дървото на Юда

— Кога е следващият влак за Уинтън? — наруши тишината той, като се обърна към нейното отражение с тон, който не можеше да прикрие раздразнението му.

— Последният влак замина. Сега вече няма друг, освен неделният. — Тя се извърна, погледна го и добави меко: — В два часа̀ утре следобед.

— Къде е тогава портиерът?

— О, Дугъл излезе преди половин час. Не го ли срещнахте по пътя?

— Не, не съм… — Той внезапно се почувства нелепо отмалял и се наклони встрани, за да се подпре на една от масите. Това движение разкри наранения му крак.

— Вие сте се ударили! — възкликна тя като се спусна към него. — Я седнете и дайте да го видя.

— Дреболия — каза той доста замаян, като търсеше пипнешком стола. — Повърхностно разкъсване в подколянната област.

— Мисля, че чух някакъв трясък. Та това е съвсем неприятна работа. Защо не казахте веднага?

Тя побърза да вземе гореща вода и след малко, коленичила, изми и почисти раната и я превърза хубаво с парчета от раздрана салфетка.

— Готово — каза тя и се изправи, давайки да се разбере, че е свършила. — Само да имах игла и конец, можех да замрежа крачола ви. Няма нищо, ще го оправите като се върнете в къщи. Това, което можете да направите сега, е да изпиете чаша хубав чай.

— Не… наистина… — възрази той. — Съвсем ви досадих… Вие направихте за мен повече от достатъчно.

Но тя се бе заела вече с кранчетата на металическия самовар върху тезгяха. Без съмнение него го тресеше и горещият силен чай го накара да се почувства по-добре. Като го наблюдаваше със съсредоточено любопитство, тя седна. Котката моментално скочи в скута й и замърка.

— Добре, че Дарки и аз не бяхме излезли. По това време на годината има съвсем малко народ около Крейгдорън.

— Или през всяко време — полуусмихна се той.

— Не — поправи го тя сериозно. — Когато се открият ловът и риболовът, имаме цял поток от чудесни клиенти. Затова баща ми поддържа това място. Нашата хлебарница е в Ардфилан. Ако желаете, ще ви изкачим дотам. През уикенда той винаги ме отвежда. — Тя замълча. — Да, разбира се, трябва да се оправите с мотора. Много ли пострада?

— Не чак толкова. Но ще трябва да го оставя тук. Ако биха го качили на влака за Уинтън, ще ми направят голяма услуга. Разбирате ли, той не е мой, а на един приятел от болницата.

— Не виждам защо Дугъл да не може да ви услужи, като го вкара във фургона. Това е първото, което ще му кажа в понеделник. Но щом приятелят ви е в болницата, поне за известно време няма да му е нужен.

Развеселен от извода й, той обясни:

— Той не е пациент. Последна година студент е по медицина, като мене.

— Значи, така? — Тя се засмя. — Ако знаех нямаше да бъда толкова смела при превръзката.

Смехът й бе заразителен, естествен и заедно с това възхитителен. Имаше нещо топло в него и в нея, което се дължеше не само на цветовете й (тя имаше червеникаво-кафява коса със златисти оттенъци и кафяви очи, тъмни като торф, врязани в светлата, леко напръскана с лунички кожа на лицето), но и на нещо миловидно и трогателно, което се излъчваше от нея. Беше може би четири години по-млада от него; струваше му се, че не е повече от деветнадесет; и тъй като не беше висока, набитата й малка фигура бе стегната и съразмерна. Носеше карирана вълнена пола, стегната през кръста с колан от лачена кожа, сиво, ръчно оплетено елече, малки, здрави, кафяви спортни обувки и малка сива шапка с перо от бекас на периферията.

Внезапно предразположение към добротата й обзе Мъри; това бе рядко за него. Да, тя беше мила — тази беше думата, — дяволски мила с него. И като забрави досадното неудобство от коляното си и истинското бедствие от дупката в единствения костюм, той й се усмихна — този път със собствената си откровена, подкупваща усмивка — тази усмивка, която така често му бе служила през трудните и тежки години. Макар че имаше хубаво чело, правилни черти и свежа кожа, с хубава светлокафява, естествено вълниста коса, той не бе особено хубав в приетия смисъл на думата; на долната част на лицето му не достигаше сила. Въпреки това, усмивката изкупваше всичките му дефекти, озаряваше лицето му, предразполагаше към приятелство, беше пълна с обещания, изразяваше заинтересованост, разбиране и загриженост, когато пожелаеше, а най-много от всичко излъчваше откровеност.

— Предполагам, че разбирате — възкликна той — колко съм благодарен за крайната ви добрина. Тъй като вие всъщност спасихте живота ми, смея да се надявам, че ще станем приятели? Името ми е Мъри, Дейвид Мъри.