Арчибалд Кронин: Дървото на Юда

Едва ли трябваше да забрави своето най-голямо ботаническо съкровище: голямото великолепно дърво на Юда, което се издигаше високо на фона на планината, езерото и облаците. То бе наистина красив екземпляр с благородна, бухнала корона, покрито напролет с тежки виолетови цветове, които се появяваха преди разлистването. Всички гости му се удивляваха, а когато даваше приеми в градината, правеше му удоволствие да показва знанията си пред дамите, пропускайки да разкрие, че ги бе почерпил до последната буква от „Енциклопедия Британика“.

„Да“, обичаше да казва той, „това е Церциус Силикаструм… от семейство Легуминоза… листата имат приятен вкус и на изток често ги слагат в салатата. Вие знаете, разбира се, смешната популярна традиция. Фактически Артуро, моят добър италианец, който е забавно суеверен, се кълне, че носи нещастие и го нарича «Л’алберо дей даннати»“, тук той се усмихваше, превеждайки грациозно, „дървото на прокълнатите“.

Но сега той откри Вилхелм, градинаря си, който признаваше седемдесет, а бе поне на седемдесет и девет години, да реже пъпките с градинарска ножица. Старецът имаше лицето на възрастния св. Петър и упоритостта на сержант от кавалерията. Беше необходим такт дори да се съгласиш с него, но той бе доказал цената си с умението и труда си и единственият му недостатък — досаден, макар и полезен, бе склонността му да се изпикава на купчината тор. Повдигайки зелената си сукнена престилка, той свали шапка и поздрави Мъри със строга безпристрастност:

— Grüss Got 1 1 Дал бог добро. — Б.пр. .

— Die Rosen, Herr Wilhelm 2 2 Розите, хер Вилхелм. — Б.пр. — каза дипломатично Мъри — Wollen wir diese ansehen 3 3 Да ги погледнем ли? — Б.пр. ?

Отидоха заедно в розовата градина, и след като старецът изпрати упреците си във всички възможни направления, обсъдиха и определиха броя на новите видове. Когато Вилхелм си отиде, стана нещо доста весело. Две дребосъчета, децата на шефа на селския пристан, едното на пет, другото на седем годинки, се показаха на пътеката. Те се бореха със стръмнината с онази задъхана припряност и деловитост, която означаваше, че носят някакво известие. Сюзи, по-голямото от двете, стискаше жълтия плик, докато Ханс носеше книгата и молива за разписката. Те бяха изключително привлекателни деца със светещи очи, вече усмихнати, дори сияещи в очакване на ритуала, който той бе установил. И така, след като погледна плика (както очакваше бе от Франкфурт и потвърждаваше пристигането на специалното йоханисбергско вино — реколта 1955 година), той поклати укоризнено глава.

— Трябва да бъдете наказани, задето сте толкова добри деца.

Те се закискаха, когато ги поведе към любимото им дърво, облагородена ренглота, отрупана с жълти сливи. Той разтърси един клон и когато дъждът от сочни плодове закапа, децата избухнаха в писклив смях, плъпнаха по склона, заподскачаха след търкалящите се надолу сливи.

Едва когато бяха напълнили джобовете си, той ги пусна да си ходят. След това погледна часовника и реши да тръгва.

В залепения до хижата гараж Мъри избра спортния „Ягуар“. За човек, който бе достигнал 55-годишна възраст, за да се оттегли доброволно към един живот на развлечения и почивка, такова превозно средство по всяка вероятност изглеждаше твърде бързо, още повече, че неговите други две коли — „Хъмбър — комби“ и новият „Ролс Силвър Клауд“ (очевидно предпочиташе английските марки) — бяха твърде консервативни. И все пак той се чувстваше, пък и изглеждаше (бяха му го казвали често) далеч-далеч по-млад, отколкото беше: фигурата му бе стройна, зъбите — здрави и равни, бе запазил косата си без нито един бял косъм, а очарователната му усмивка криеше едно извънредно привлекателно качество — бе спонтанна, почти момчешка.

Отначало пътят му вървеше през пасбищата, където кафяви крави с меки очи се движеха тромаво и дрънкаха големите хлопатари, превързани около шиите им, хлопатари минали през много поколения. По-долу, в полетата мъже, а с тях жени се бяха заели с вечния кръговрат на тревата. Някои спряха да косят и вдигнаха ръце за поздрав, защото го познаваха и обичаха, сигурно заради добротата му към децата, или може би защото си бе направил труд да се заинтересува от местните празненства. Наистина буйните сватби, които завършваха тъжно под последните звуци на алпийския рог, традиционните процесии (религиозните и светските), дори селската духова музика, която бе дошла да му прави серенада за рождения ден, всичко това го забавляваше и развличаше.