Агата Кристи - Смърт в облаците

— Прилича ви на убитата? — попита Фурние, изпълнен със съмнение. — Разбира се, че не.

— Не, не е това… Ще ми се да можех да си спомня… Сигурен съм, че съм виждал лицето й…

Фурние го изгледа с любопитство.

— Според мен вие винаги сте проявявали интерес към липсващата дъщеря.

— Естествено — отговори Поаро и леко вдигна вежди. — Ако някой печели нещо от смъртта на мадам Жизел, това е именно тази млада дама… При това много осезателно… в брой.

— Така е, но с какво ни помага този факт?

Поаро остана известно време мълчалив. Той следваше хода на собствените си мисли.

— Приятелю — каза той накрая. — Тази дама получава в наследство много пари. Нима е чудно, че още от самото начало се питах дали не е свързана с убийството? В този самолет имаше три жени. Едната от тях, мис Виниша Кър, е от добре известно аристократично семейство. А другите две? Още откакто Елиз Грандие каза, че може би бащата на Ан Морисо е англичанин, аз не изключвах възможността една от останалите две да е тази дъщеря. Възрастта и на двете е горе-долу същата. Лейди Хорбъри е била кабаретна актриса с донякъде неясен произход и се е подвизавала под псевдоним. Мис Джейн Грей, както самата тя ми каза, е била отгледана в сиропиталище.

— Аха! — възкликна французинът. — Значи за това мислите през цялото време! Нашият приятел Джеп би казал, че сте прекалено изобретателен.

— Да, вярно е, че често ме обвинява в усложняване на нещата.

— Виждате ли?

— Но в интерес на истината това не е вярно! Аз винаги подхождам по най-простия възможен начин! И никога не отказвам да приема фактите такива, каквито са.

— Но сега сте разочарован? Очаквахте нещо повече от тази Ан Морисо, нали?

Вече влизаха в хотела на Поаро. Един предмет, оставен върху бюрото на рецепцията, припомни на Фурние нещо, което Поаро бе казал по-рано тази сутрин.

— Трябва да ви благодаря за това, че посочихте грешката, която бях допуснал. Обърнах внимание на двете цигарета на лейди Хорбъри и на кюрдските лули на двамата Дюпон. Непростимо бе да не обърна внимание на флейтата на доктор Брайънт, макар и да не го подозирам сериозно.

— Така ли?

— Не ми прилича на човек, който…

Той замълча. Мъжът, застанал пред рецепцията, престана да говори с администратора и се обърна с ръка върху калъфа на флейтата. Погледът му се спря върху Поаро и на лицето му се появи мрачна усмивка.

Поаро пристъпи напред, а Фурние дискретно се оттегли.

— Доктор Брайънт — каза Поаро и се поклони.

— Мосю Поаро.

Здрависаха се. Жената, която стоеше до доктора, тръгна към асансьора. Поаро едва успя да я зърне бегло с ъгълчето на окото си.

— Е, доктор Брайънт — попита той, — пациентите ви ще могат ли да минат без вас известно време?

Доктор Брайънт се усмихна — привлекателната меланхолична усмивка, която Поаро помнеше много добре. Изглеждаше уморен, но странно спокоен.

— Вече нямам пациенти — отговори той.

След това тръгна към една от масите и попита:

— Чаша шери, мистър Поаро? Или някакъв друг аперитив?

— Да, благодаря ви.

Те седнаха и докторът поръча. След това каза бавно:

— Не, вече нямам пациенти. Оттеглям се.

— Толкова внезапно решение?

— Не, никак не е внезапно.

Докторът остана мълчалив, докато сервираха напитките им. След това вдигна чаша и каза:

— Това е едно необходимо решение. Оттеглям се доброволно, преди да са ме задраскали от регистъра. — Продължи да говори с тих, далечен глас. — В живота на всеки идва момент, когато настъпва обрат, мосю Поаро. Човек застава на кръстопът и трябва да реши по кой път да поеме. Обичам професията си много… Жалко е… много жалко е, че я изоставям. Но на този свят има и други неща… Например човешкото щастие…

Поаро не каза нищо. Чакаше.

— Има една жена… моя пациентка, която много обичам. Тя има съпруг, който й причинява безкрайни страдания. Той взема наркотици. Ако бяхте лекар, щяхте да знаете какво означава това. Тя няма собствени пари и затова не може да го напусне… Известно време не можех да се реша, но това време вече отмина. Двамата с нея заминаваме за Кения, където ще започнем нов живот. Надявам се най-накрая да й осигуря малко щастие… Страдала е толкова много…

Той отново замълча, след което каза оживено:

— Мосю Поаро, казвам ви всичко това, защото съвсем скоро ще стане обществено достояние… Колкото по-бързо научите, толкова по-добре.

— Разбирам — отвърна Поаро и след малко добави: — Както виждам, взел сте и флейтата си.