Агата Кристи - Смърт в облаците

— Работата на вашата секретарка значи не е синекурна. Нещо друго?

— Да. Казах, че умеете да шиете копчета и да кърпите чорапи съвършено.

— И това ли трябва да демонстрирам утре?

— Мисля, че ще е по-добре — отговори Поаро, — ако се доверят само на думите ми.

В десет и половина на следващата сутрин меланхоличният мосю Фурние влезе във всекидневната на Поаро и се здрависа сърдечно с белгиеца.

Този път Фурние изглеждаше много по-оживен от друг път.

— Мосю Поаро — започна той, — има нещо, което трябва да ви кажа. Струва ми се, че сега разбрах какво означават думите ви по повод намирането на туземската тръба.

— Аха! — Лицето на Поаро просветна.

— Да — продължи Фурние и седна на близкия стол, — мислих много над думите ви и си казвах отново и отново: „Не е възможно престъплението да е извършено така, както си мислим“. И най-накрая, най-накрая, видях връзката между това и намирането на тръбата.

Поаро слушаше внимателно, без да каже нищо.

— Тогава в Лондон вие казахте: „Защо намерихме тръбата, след като тя лесно би могла да се изхвърли през вентилационния отвор?“ Сега си мисля, че знам отговора. Намерихме тръбата, защото убиецът е искал да я намерим.

— Браво! — каза Поаро.

— Значи това имахте предвид тогава? Така си и помислих. И направих още една крачка. Зададох си въпроса: „Защо убиецът е искал да намерим тръбата?“ И ето моят отговор: „Защото убийството не е извършено с нея.“

— Браво! Браво! Това са точно моите разсъждения.

— Казах си: „Отровният шип, да, но не и тръбата.“ Значи нещо друго е използвано, за да бъде изпратен той на разстояние… Нещо, което човек лесно би могъл да опре до устата си, без да направи впечатление. След това си спомних колко настоявахте да се изготви пълен списък на вещите на пътниците в багажа и в джобовете им. Две неща особено привлякоха вниманието ми… Лейди Хорбъри е имала две цигарета, а пред двамата Дюпон е имало кюрдски лули.

Мосю Фурние замълча.

— И двете неща биха могли да се опрат до устните, без никой да обърне внимание… Прав съм, нали?

Поаро се поколеба и след миг каза:

— На прав път сте, да. Но трябва да продължите още малко… И не бива да забравяте осата.

— Осата? — Фурние се втренчи в него. — Не, тук не ви разбирам. Не виждам какво общо има тази оса.

— Не виждате? Но именно тя…

Той млъкна, защото иззвъня телефонът.

Вдигна слушалката.

— Ало? Ало? А, добро утро. Да аз съм, Еркюл Поаро. — Той се обърна към Фурние и каза: — Мосю Тибо…

— Да, да, наистина: Много добре, а вие? Мосю Фурние? Точно така… Да, пристигна… В момента е тук.

Поаро свали слушалката надолу каза на Фурние:

— Опитал се да ви намери в службата и са му казали, че сте тръгнали насам. По-добре говорете с него. Струва ми се възбуден.

Фурние пое слушалката.

— Ало? Да? Фурние на телефона… Какво?… Какво?… Но наистина ли?… Да, разбира се, сигурен съм, че ще дойде. Тръгваме веднага!

Той затвори телефона и погледна Поаро.

— Дъщерята. Дъщерята на мадам Жизел.

— Какво?

— Да, дошла е, за да потърси наследството си.

— Откъде е дошла?

— От Америка, доколкото разбрах. Тибо я е помолил да отиде при него в единадесет и половина. Предлага да отидем и ние, за да да поговорим.

— Естествено! Тръгваме веднага… Ще оставя бележка за мадмоазел Грей.

Той написа:

Случиха се някои неща, поради което съм принуден да изляза. Ако дойде или се обади мосю Жан Дюпон, моля бъдете мила с него. Говорете му за скъсани копчета и чорапи, но не и за древно грънчарство. Рано е. Той ви се възхищава, но е много интелигентен!

— А сега да тръгваме, приятелю — каза Поаро и стана. — Точно това чаках от много време. Появата на тъмната фигура, чието присъствие чувствам отдавна. Сега, съвсем скоро, ще разбера всичко.

Мосю Тибо посрещна Поаро и Фурние много радушно. След обичайната размяна на любезности и учтиви въпроси, адвокатът заговори за наследницата на мадам Жизел.

— Вчера получих писмо — каза той, — а тази сутрин се появи и самата млада дама.

— На каква възраст е мадмоазел Морисо?

— Мадмоазел Морисо, или по-скоро мисис Ричардс, защото е омъжена, е точно на двадесет и четири години.

— Представи ли документи, които доказват самоличността й? — попита Фурние.

— Разбира се, разбира се.

Адвокатът отвори папката, намираща се до лакътя му.

— Най-напред ето това.

Беше копие на брачно свидетелство, удостоверяващо брака между Джордж Леман и Мари Морисо, и двамата от Квебек. Датата беше от 1910 година. Там беше и кръщелното свидетелство на Ан Морисо Леман. Имаше и някои други документи.