Агата Кристи - Смърт в облаците

— Това хвърля известна светлина върху ранните години на мадам Жизел — каза Фурние.

Мосю Тибо кимна.

— Доколкото успях да разбера — каза той, — Мари Морисо е била гувернантка или прислужничка, когато срещнала този Леман. Той не бил добър човек и я изоставил скоро след сватбата, а тя отново върнала моминското си име. Детето било прието в „Институт дьо Мари“ в Квебек и било отгледано там. Мари Морисо или Леман, напуснала Квебек скоро след това, предполагам с някой мъж, и дошла във Франция. От време на време изпращала пари, а най-накрая изпратила голяма сума, която трябвало да бъде дадена на детето, когато то навърши пълнолетие. По това време вече Мари Морисо или Леман изглежда е водела нередовен живот, защото е предпочела да стои настрана и да няма никакви лични контакти.

— А как момичето е разбрало, че е получило наследство?

— Пуснахме дискретни обяви в някои вестници. Изглежда директорката на „Институт дьо Мари“ е попаднала на някоя от тях и е писала или телеграфирала на мисис Ричардс, която по това време е била в Европа и се канела да се връща в Щатите.

— А кой е Ричардс?

— Доколкото разбрах, американец или канадец от Детройт. По професия е производител на хирургически инструменти.

— И не е придружавал жена си?

— Не, той все още е в Америка.

— Мисис Ричардс в състояние ли е да хвърли повече светлина върху възможните причини за убийството на майка си?

Адвокатът поклати глава.

— Тя не знае нищо за майка си. Всъщност, макар че директорката веднъж го споменала, не можела дори да си спомни моминското име на майка си.

— Изглежда — отбеляза Фурние — появата й на сцената няма да е от голяма полза за разрешаването на загадката. И трябва да си призная, че никога не съм смятал иначе. В момента ме занимава нещо друго. Разсъжденията ме доведоха до трима заподозрени.

— Четирима — каза Поаро.

— Така ли мислите?

— Не, аз не казвам това. Но според теорията, която развихте пред мен, не е възможно да са само трима. — Той рязко вдигна ръка. — Двете цигарета, кюрдските лули и флейтата. Не забравяйте флейтата, приятелю.

Фурние направи някакво възклицание, но в този момент вратата се отвори и един застаряващ чиновник промърмори:

— Дамата се върна.

— Ето — каза Тибо. — Сега ще можете сами да видите наследницата. Влезте, мадам. Позволете ми да ви представя мосю Фурние от френската полиция, който е натоварен с разследването на смъртта на майка ви от френска страна… А това е мосю Еркюл Поаро, чието име може би ви е познато… Той любезно ни предостави помощта си. Това е мадам Ричардс.

Дъщерята на мадам Жизел беше чернокоса, млада жена. Беше елегантна, макар и семпло облечена.

Тя подаде ръка на всеки от мъжете, като промърмори някакви любезности.

— Макар че, господа, боя се, че в случая аз едва ли се чувствам дъщеря. През целия си живот, независимо от всичко, аз съм била сирак.

В отговор на въпроса на Фурние тя се изказа топло и с благодарност за майка Анжелик, директорката на „Институт дьо Мари“.

— С мен тя винаги е била самата доброта.

— Кога напуснахте нейния институт, мадам?

— Когато бях на осемнадесет, мосю. Започнах сама да изкарвам хляба си. Известно време работех като маникюристка, после като шивачка. Срещнах съпруга си в Нида. Тогава той тъкмо се канеше да се връща в Щатите. След това дойде още веднъж в Холандия по работа и преди месец се оженихме в Ротердам. За жалост, наложи се да се върне в Канада. Аз трябваше да остана, но не след дълго ще отида при него.

Ан Ричардсън говореше френски съвсем свободно — беше ясно, че е повече французойка, отколкото англичанка.

— Научили сте за трагедията… как?

— Естествено прочетох за това във вестниците, но не знаех, не си давах сметка, че жертвата е майка ми. След това получих телеграма тук в Париж от майка Анжелик. Тя ми даде адреса на мосю Тибо и ми припомни моминското име на майка ми.

Фурние кимна замислено.

Те поговориха още малко, но стана ясно, че мисис Ан Ричардс не може да им помогне много в издирването на убиеца. Оказа се, че тя не знае нищо за живота на майка си и за деловите й взаимоотношения.

Поаро я попита за името на хотела, в който е отседнала, и заедно с Фурние си тръгна.

— Разочарован сте, предполагам? — каза Фурние. — Нима се надявахте да научите нещо от това момиче? Да не би да подозирахте, че е самозванка? Или все още смятате, че е такава?

Поаро поклати глава обезкуражено.

— Не, не мисля, че е самозванка. Документите й ми се сториха съвсем истински… Странното е, че ми се струва, че вече съм я виждал някъде… Напомня ми за някого…