Агата Кристи - Смърт в облаците

— Мистър Поаро? — извика Джейн. — Какво има?

— Нищо — отговори той. — Просто си спомних защо лицето на Ан Морисо ми е познато. Виждал съм я… На борда на самолета в деня на убийството! Лейди Хорбъри изпрати да я повикат, за да й донесе пиличка за нокти. Ан Морисо беше прислужницата на Лейди Хорбъри!

След това неочаквано откритие тримата, седнали около масата почти се вцепениха. С него разследването поучаваше съвършено нов обрат.

Оказваше се, че Ан Морисо не само има нещо общо с трагедията, но и е била в самолета по време на полета. На всички им трябваха по няколко минути, за да осъзнаят тази новина.

Поаро направи нетърпелив жест с ръка, очите му бяха затворени, лицето му бе изкривено от напрежение.

— Само минутка, само минутка — умоляваше той. — Трябва да помисля, разбирате ли! Трябва да преценя как това нещо ще се отрази на хипотезата ми за случая! Трябва да премисля всичко… Трябва да си спомня! Хиляди пъти проклет да е нещастният ми стомах! Бях изцяло погълнат от вътрешните си усещания!

— Значи тя е била в самолета — каза Джейн. — Високо, чернокосо момиче. — Тя също притвори очи опитвайки се да си спомни. — Лейди Хорбъри я нарече Мадлен.

— Точно така. Мадлен — каза Поаро.

— Лейди Хорбъри я изпрати до края на пътеката, за да донесе тоалетната й чантичка… помня, че беше червена.

— Искате да кажете, че това момиче е минало покрай мадам Жизел? — попита Фурние.

— Точно така.

— Мотивът — въздъхна Фурние. — И възможността да го направи… Да, всичко е налице.

Тогава, с неочаквана за меланхоличния му характер ярост, той стовари юмрук върху масата.

— Но разбира се! — извика той. — Защо досега никой не спомена това? Защо тази прислужница не беше включена в списъка на заподозрените?

— Казах ви, приятелю. Казах ви! — обади се Поаро уморено. — Всичко е заради нещастния ми стомах.

— Да, да. Това е разбираемо. Но е имало и други хора с незасегнати стомаси… Стюардите, другите пътници…

— Струва ми се, че никой не го е споменал, защото прислужницата се появи доста рано. Самолетът едва беше излетял. Мадам Жизел е била жива и здрава близо час след това. Изглежда е била убита много по-късно.

— Това е любопитно — каза Фурние. — Възможно ли е отровата да е имала забавено действие? Такива неща се случват…

Поаро простена и опря глава на ръцете си.

— Трябва да помисля! Трябва да помисля! Възможно ли е всичките ми предположения досега да са били погрешни?

— Е, случват се и такива неща — каза Фурние. — И на мен ми се е случвало. Може би и на вас. Понякога се налага човек да потисне гордостта си и да промени идеите си.

— Така е — съгласи се Поаро. — Възможно е през цялото време да съм придавал прекалено голямо значение на едно определено нещо. Очаквах да открия една улика. Открих я и изградих хипотезата си върху нея. Но ако съм сгрешил още от самото начало… ако това нещо се е оказало там, където беше единствено поради някаква случайност… Тогава, да, разбира се… Ще трябва да се съглася, че съм се движил по изцяло погрешен път.

— Не можем да затворим очите си пред новия факт — каза Фурние. — Имаме налице мотив и възможност за извършване на престъплението. Какво още можем да искаме?

— Нищо. Трябва да е както казвате. Забавеното действие на отровата наистина ми се струва малко странно… на практика може да се каже, че е невъзможно. Но щом става дума за отрова не е изключено да се случи и невъзможното. Може би някаква особеност…

Той замълча.

— Трябва да обсъдим план за действие — каза Фурние. — Засега според мен ще е глупаво да събуждаме подозренията на Ан Морисо. Тя все още не знае, че сте я разпознали. Документите й бяха приети за автентични. Знаем в кой хотел е отседнала и можем да държим връзка с нея чрез Тибо. Правните формалности винаги могат да се проточат. Установили сме две неща — мотив и възможност. Остава да докажем, че Ан Морисо е притежавала змийска отрова. Остава и проблемът с американеца, който е купил туземската тръба от магазина и е подкупил Жюл Перо. Възможно е това да е съпругът, Ричардс. Смятаме, че е в Канада, само защото тя ни каза това.

— Както казвате съпругът… Да, съпругът! Чакайте, чакайте!

Поаро стисна слепоочията си с длани.

— Всичко е объркано… — промърмори той. — Не използвам малките сиви клетки на мозъка си както трябва. Не, просто правя прибързани заключения. Мисля това, което се предполага, че трябва да мисля… Не, отново греша! Ако в началото съм бил прав, не е възможно някой да е предполагал какво ще мисля…